Обективно погледнато, може би за България би било добре, ако някой представител на ЕС застане начело на държавата и въведе така необходимите й, липсващи в момента правила. Но тъй или иначе, ясно е какво всъщност има предвид Абаджиев. Това се върти и в главите на хората и той просто го каза на глас.
Само че има някои детайли, които променят до известна степен обстоятелствата.
Симеон Втори се държи не като еврочиновник, а като монарх. Не като човек, избран да управлява, а като цар, който по право управлява. И освен това, се държи точно като своите родители - татко и дядо. Интриганти и комбинатори от класа.
Характерно за монарсите е да стоят малко по-встрани от пряката политика. Всъщност най-истинските монарси стоят дори напълно извън всякаква политика, без това да значи и извън властта. Това е онази ситуация по върховете, при която властта не се разпределя чрез политиката. Всъщност, за някогашните крале и царе политиката е била почти обидна дума. Тя е била нещо като "политиканстване" и "говорилня" - една мъгла от интриги и вътрешни борби на домогващи се до власт малки човечета. И някъде във върховете, на пиедестала на чистотата и дистанцираността, стои кралят - най-висшият съдник, надеждата на всички, пратеникът на Всевишния, върховната справедливост... И кралят влиза в политиката само по изключение, когато се налага, когато трябва да оправи нейните бакии и да разчисти от партизанщина и излишни страсти. Tака да се каже - Господ слиза на Земята. Правилото "Бог високо, цар далеко" не е правило на песимизма и отчаянието, а управленски постулат. Всяко общество има нужда от някакъв вид опора, абсолютен стожер, който да крепи устоите му и да не се оцапва с текущи проблеми.
Поведението на Симеон Втори е царско. Той дойде по царски - дойде по изключение и за да свърши конкретна работа (мисия). Той не дойде, за да политиканства и да се боричка ежедневно и по всякакви въпроси. Нито пък дойде, за да се обяснява на някого. Включително и на парламента, включително и на народа. Затова и според стандартите на българската политическа реалност, изградена почти само върху политиканстването, поведението на премиера може и да не изглежда премиерско. Но кой е казал, че той е дошъл, за да става министър-председател? Това, че е заел един пост, не значи, че той отъждествява изцяло мисията.
Поведението на Симеон Втори е и "Кобургготско". Точно такова - това не е само име, а и модел. Модел, създаден като хибрид между балканските реалности и европейските аристократични правила, донесени от предците на Величеството. Това е модел, позволяващ да се упражнява власт, без упражняващите я да се омърсяват от местната политическа помия. Нещо доста трудно по принцип в тези земи.
Технологията на оцеляването по върховете се основава точно на дистанцирането. Да управляваш, но не публично и пред всички, което неминуемо те обвързва с негативите, а да управляваш като създаваш илюзията, че друг управлява. И той да е твоят предпазен бушон.
И Фердинанд, и Борис Трети са имали своите лични режими. Статукво, близко до абсолютната власт. Но никога не са я държали пряко - винаги посредством конституцията и определените в нея институции. Винаги е имало Народно събрание и правителство. И винаги начело на правителството е стоял известен и широко прокламиран премиер. Той се е радвал на славата и на отговорността, но не и на властта. Ясно е знаел къде е тя и как необходимото уважение към монарха всъщност е подчинение на волята му. Защото моделът е бил монархът да "вика" на власт партиите, а не те да идват чрез избори. И всички са го знаели, и на монарха му е било най-добре.
"Кобурготското" поведение не е привилегия само на династията. В балканската политическа реалност и на други им се е налагало да го прилагат. Тодор Живков например 35 години управлява с "желязна ръка", но не пряко. Около него винаги е имало някакви "фаворити", които по едно или друго време са били "силните" на деня. Официално силните. Така в крайна сметка се изгради и образът на Тато. Който в никой случай не е отрицателен. А сред широките народни маси се утвърди мнението, че Първия е добър, но тия около него му пречат (сякаш не си ги подбира той) - това в случаите на "издънки" и неблагоприятни развития.
От началото на демократичните промени нито един лидер не изгради подобен режим. Всички бяха пряко във властта, отъждествяваха се с нея и колкото и дълго да изкарваха, накрая помията ги удавяше.
Така комбинацията "монархизъм-кобургизъм" състави първото различно правителство от времето на другаря Живков насам. Симеон може би щеше да постъпи още по-хитро, ако не беше заел и премиерския пост. Тогава щеше да си е "хептен" цар. Но може това да му е трябвало и за други цели - примерно за да не допусне утвърждаването на втора авторитетна фигура. Иначе трябваше или да сложи някоя смешна пионка (което нямаше да отговори на очакванията на народа), или да рискува с някой като Софиянски (който щеше да е относително независим). И тъй като за разлика от татко и дядо, внукът няма призната корона, все пак този пост може и да е бил неизбежен. Но тъй или иначе, това е дребен детайл, който не променя същността на косвената абсолютна власт.
Този мандат ще е много интересен именно защото ще е различен. Първите признаци на новото (старо) поведение са вече налице. И дистанцираността на царя от пряко обвързване с отговорност е само първата от тях.
Забележителни освен нея обаче са кадровите похвати. Интересно е колко ловко се запълват стандартните и се създават допълнителни кадрови позиции, на които им се придава привидна важност. Практически шеф е Симеон Втори. Но между него и обществото има поне още три предпазни кордона.
Първият са самите министри, привидно оставени да водят своя политика. Те са разделени и всеки се е закопал в собствената си област. И всеки се води голям професионалист. И всеки получава своето публично признание. Така Велчев и Василев ръководят икономиката, юристите ръководят полицията и войската наред с парламентарната група, разни свободни "електрони технократи" са се настанили по другите ведомства, а има и два автономни, но носещи тежка имиджова отговорност острова - ДПС и БСП. Цели партии бушони.
Паралелна власт и втори кордон се изгражда в парламента и комисиите. Там има няколко светила, които непрекъснато блестят и обичат да са център на вниманието. Най-популярният от тях е Кошлуков, заедно с приятеля си Севлиевски. Председателите на комисии пък се изказват със и без повод почти като "малки министри".
Третият кордон са изкуствено създадените допълнителни позиции с голяма тежест. Това са отделни заместник-министри и разни други нива в йерархията, които формално нямат толкова голяма власт, но пред обществото им се създава образ, като че имат. За да поемат и нейната отговорност. Най-типичният случай е със Стоян Ганев, който зае един напълно бюрократичен пост, почти без никакво значение. Началник на кабинета на премиера значи нещо като шеф на секретарките. Той е много по-ниско от всеки министър и дори от заместник-министър. Главният секретар на Министерския съвет или министърът на държавната администрация са къде-къде по-нависоко. Но Ганев бе изкаран едва ли не "сив кардинал".
Друг подобен случай е шефът на митниците. Това е толкова тежко звучаща позиция, но тя всъщност е по-ниска от заместник-министър. Дори би трябвало да е под надзора на някой от тях. А отгоре е и финансовият министър. И е ясно кой е шефът. Но формално това бе РевиЗоро. С поставянето на точно това лице там се постигна голямо отежествяване на поста. Направо стана равен на министър и дори повече.
Третият дребен "тежкар" е Бойко Борисов. Май позабравихме, че МВР си има и министър. И поне още няколко заместници, равни на Бойко. Ама сега полицейската машина се отъждествява с него. Той предлага най-важните постове, той си позволява да бъде съдник, той върши всичко. Той е и медийната звезда.
Има и други - Качакова, Кацарчев и пр. Видите ли някой да го пускат много по телевизията, знайте, че той е в най-предния кордон.
Така царят се е окопал дълбоко и дълбоко зад безброй защити. И всички благоговеят пред него.
Никой друг през последните 12 години не е постигал това. И не е имал възможността да ползва истински "бушони". В крайна сметка всичко се е свързвало с премиера. И Беров, и Виденов, и Костов сменяха и заместник-министри, и министри. Но всичко изглеждаше някак си изкуствено. Все едно че нищо не ставаше. Костов дори подмени накуп повече от половината министри и разкара най-силните хора в СДС. И народът пак не го прие като промяна.
А сега - гледай какво става. Отиват си двама заместник-министри, един шеф на агенция и един книжен плъх и обществото реагира все едно че е станала революция. Колосални промени...
Ей на това му се вика истински "бушон". Изгоря на осмия месец и наистина поотпусна парата. Това е добре изигран ход, с оглед на факта, че горе-долу точно тия месеци са критични за всяко ново правителство. Точно тогава проличават бомбите, оставени от старото. И тъй като винаги има бомби и винаги всички знаят за тях, но въпреки това приемат за виновни текущо управляващите, горе-долу по това време трябва и нещо да си иде, за да поеме вината. Забележително е колко "тънко" минава до момента Симеон Втори. И колко резерви още има - сума ти заместници, главни секретари, маловажни министри, министри, вицепремиери... Да не говорим за фундаментални промени от типа на разпускане на коалицията и самостоятелно управление на НДСВ. Това не е невъзможно и има поне два хода дотогава - може да излезе БСП, а после и ДПС. Междувременно стабилността си остава. Дори и накрая, като останат (евентуално) сами, жълтите пак могат да са сигурни, защото имат твърде много депутати. В нашата система не винаги е необходимо да имаш 121 гласа. Кабинет на малцинството също е възможен при разпокъсана опозиция и убедителен лидер. А за свалянето са необходими 121 гласа - с един повече, отколкото теоретично могат да съберат СДС, БСП и ДПС, ако стигнат до някой невъобразим съюз. Ще трябва да се надяват на някой "предател". Но царските хора много добре знаят къде ще идат, ако си иде царят. В случая е по-скоро вероятно в собствените опозиционни редици да се намерят такива, като се отчетат процесите вътре в тях. В "сините" редици със сигурност има фенове на Софиянски и Бакърджиев. А те не са срещу царя. ДПС като цяло трудно ще се откаже от сладкия залък. Дори и Доган да го направи, не е сигурно, че всички ще го последват. Само монолитността на БСП изглежда несъмнена, но нека не забравяме, че Първанов вкара и много независими личности, докато оправяше имиджа на партията.
Така докато царят си иде (освен ако не го направи сам), има цяла серия от междинни кризи - дирекции, агенции и заместник-министри, после - министри и парламентарни комисии, после - вицепремиери, шеф на парламента и пр., после цели партии, после правителство на малцинството, после... Това обаче ще стане само при възможно най-неблагоприятно развитие на събитията. Хич не е сигурно, че изобщо цялата окопна система ще бъде преодоляна. В крайна сметка досега са паднали само няколко дребни риби. А вече наближаваме близо 1/3 от 800-те дни! Доста пестеливо го кара Н.В. Нищо чудно най-вероятният рубеж за истинска промяна да се окажат чак следващите парламентарни избори.
Цялата йерархия е доста интересно управлявана. Практически колкото е по-високо едно ниво, толкова по-недосегаемо и необвързано изглежда текущо. На пангара са ниските чиновници. Такива тежки постове като Костадин Паскалев, Димитър Калчев, Николай Свинаров, Георги Петков, Мехмед Дикме, Неждет Моллов и пр. някак си стоят в сянка. Това е втора сянка след премиерската. Само Велчев и Василев са изпъчили гърди напред непредпазливо, но те и нямат друг избор, защото икономическите ведомства традиционно са най-много под прицела на медиите. Лидия Шулева и тя няма накъде да мърда с тоя социално мислещ народ. Но всички те също имат яки "бушони" около себе си.
Адмирации заслужава и отклоняването на вниманието (не е ясно умишлено или случайно) върху по-неактуалните постове. Министърът на културата бил си водил жената на работа. Министърът на образованието пък непрекъснато "като по поръчка" измисля някакви гафове. Бюджетната комисия пък се скара с плащащите патентен данък . Крайният резултат е, че народът се занимава със съдбата на Младежкия театър, с матурите на абитуриентите и с платците на един от най-ниските данъци като цяло и един от дребните източници на пари в бюджета. В същото време основните проблеми на обществото ни - завършването на реформите и евроинтеграцията, като че ли минаха на заден план. Малцина се интересуват кой е главният преговарящ с ЕС и как ще се приватизират монополите. За фундаменталните данъчни промени като нулевата ставка върху корпоративния данък и по-бързото връщане на ДДС изобщо спря да се говори. Няма нужда да споменаваме и "царските заеми"...
Когато след 100 години някой погледне историята, сигурно ще назове периода, в който живеем (ако се позадържи по-дълго), "личен режим на Симеон Втори". Също като на татето и дядото. И ще се окаже, че всички днешни медийни звезди са били просто пионки. Някой знае е ли кой е Пенчо Златев? Или Георги Кьосеиванов? Или Рачо Петров? И тримата са били министър-председатели. Първите двама при Борис Трети, а №3 при татко му Фердинанд. Днес е ясно, че те са били чисти царедворци. Тогава обаче... тогава те са били медийните звезди. За да се разбере разликата, може би трябва да се извадят имената и на Стефан Стамболов и Александър Стамболийски. Ето това са били независими премиери и затова ги знаем. Но те не са били такива при "лични режими". Били са избрани от народа, а докато те са управлявали, съответният цар се е забавлявал с придворните дами в двореца. Царувал е, но не е властвал.
Така че г-н Абаджиев, макар да изглежда прав и искрен, може би трябва да се поправи. И да се научи, че има и по-изтънчени методи за управление от дебелашко-силовите изпълнения в стил "Костов" и "Виденов". Както и да приеме, че те се прилагат сега и на него му е отредено да играе "опозицията". Защото всъщност няма голяма разлика между един относително по-високопоставен евронаблюдател или сановник от МВФ и един цар. И тримата каквото кажат, това става.
