В последните години идеята за опазване на околната среда, на природата, животните и растенията придобива все по-голяма популярност. Зелените партии играят значима роля в политическия живот на не една европейска страна и дори големите традиционни партии не могат да си позволят да изключат екологичните въпроси от програмата си. На този фон България изглежда малко странно - ако за повечето европейски страни екологията е нормална част от дневния ред, то тук по-голямата част от обществото като че ли е встрани от тези въпроси. И обратно - ангажираните с подобна тематика изглеждат странно, сякаш са откъснати от реалния свят и неговите проблеми. Как се е стигнало дотук?
За животните и хората
Едно лирическо отклонение. Нека погледнем Германия - безспорния лидер в опазването на околната среда, "зелените" технологии и защитата на всички (оцелели) биологични видове. Повечето хора силно биха се учудили, ако разберат кой е първият немски политик, провел мащабна кампания по защита на горите и дивите животни. Херман Вилхелм Гьоринг, първият ловец на Третия райх. Мерките, които въвежда той, наистина значително облекчават живота на любимия му дивеч, но... във времената на концлагерите това трудно може да се възприеме по друг начин освен като зловеща ирония.
Защо е така? Защо името на Гьоринг днес не се помни с благодарност? Защото има определен консенсус относно ценността на живота. Човешкият живот е по-ценен от всичко и няма действие, което да оправдава отнемането му. Животните, разбира се, също са ценни, но не и когато съществуването им застрашава хората. Накратко - опазването на природата е приоритетна задача, но въпреки това по-малко важна от опазването на хората.
И ето къде е проблемът в България. В развитите западни страни опазването на природата не е за сметка на хората. Когато хората са здрави, на топло и добре нахранени, няма нищо по-естествено да обърнат внимание на средата около себе си, да се погрижат за другите живи същества. И правят това - с безспорен успех. Но какво, ако хората са в опасност?
Български живот
Да не говорим с абстракции, а да погледнем конкретното състояние на държавните сиропиталища, старчески домове, психодиспансери. Можем ли да кажем, че в което и да е от тези заведения съществуват човешки условия за живот? И все пак те практически отсъстват като обект на интерес от страна на медиите, неправителствените организации, гражданското общество. Защо? Вярно, кучетата са дружелюбни, мечките - симпатични, а старите хора - по-скоро нито едното от двете. И все пак... Наскоро една моя приятелка изказа мнението, че за всяка задача си има хора, съществуват организации, които да се грижат за хората. Това, че те не си вършат работата, не е проблем на природолюбителите.
А според мен е. Не може човек да съчувства на домашния си любимец и да е сляп за страданието на себеподобните си. Има нещо сбъркано в това. Затова ще заключа - всяка форма на грижа за животните, която преднамерено игнорира проблемите на хората, е човеконенавистничество. Любовта към животните е само параван, който прикрива отчуждението от останалите хора, омразата към тях.
Отново да минем към конкретика - на 17.05.2010 г. мечка уби човек в смолянското село Кутела. И веднага се оказа, че процедурата по елиминиране на опасното животно е усложнена до невъзможност. Човек не може просто така да застреля мечката-убиец. Ако го направи, веднага отива в затвора. Но понеже все пак в случая беше отнет човешки живот, бюрократичната машина се задвижи, разрешението беше издадено и мечката - отстреляна. Добре, но необходимо ли е винаги да се стига до загуба на човешки живот, за да се приведе системата в действие? Не може ли да изработим норми, които да пазят дивите животни, без да ги превръщат в заплаха за хората? Защото в момента местните жители са практически беззащитни пред агресивните животни. А бракониерите, по обясними причини, така или иначе не зачитат особено правния ред.
Друг, не по-малко актуален проблем - бездомните кучета. В последната година имахме възможност да видим многобройни случаи на жестокост и от двете страни. Куче с отрязани крайници, безразборни убийства на улични кучета, деца, станали жертва на агресивни животни... Едно е факт - агресията в тази област е значителна. Но каква е обществената реакция? В медийното пространство значително по-голяма внимание беше отделено на случаите на агресия над животни, не на тези, където животните са извършителите. И, като говорим за гражданска активност, ето данните от bgpetition.com към (26.05.2010г.):
- Гражданска петиция за промяна на закона за защита на животните в България: 49007 подписа;
- Национална петиция за разрешаване проблема с безстопанствените кучета в населените места: 2687 подписа.
Разбира се, обхватът на първата петиция е значително по-широк от втората, и все пак... Нападенията от страна на хора на хора са проблем, а тези от страна на кучета - не? В момента действащите правни норми в България са такива, че:
- броят на безпризорните кучета е изключително висок;
- мерките по кастриране и обезпаразитяване не покриват всички животни;
- политиката на отговорните служби е пасивна (реагира се само при доказани случаи на агресия);
- самозащитата от страна на гражданите е наказуема.
Толерантността никъде не е едностранен процес. Тя винаги предполага реципрочност, взимане на интересите на двете страни под внимание. Не може сигурността на едните да се постига за сметка на другите, защото така в крайна сметка никой няма да има сигурност. Или: докато законодателният ред в България е такъв, че той едностранно застрашава хората, няма да има нищо чудно в постоянното му нарушаване и погазване на правата на животните.
Как трябва да бъдат нещата?
Биополитиката в България почива на грешни принципи, в това е нейната главна слабост. Тя се проваля, защото опазването на природата и животните не е нейната първа цел. Това е второстепенна цел, на първо място е бягството от света на хората. За да бъдем успешни в борбата за опазване на нашите малки приятели, на окръжаващата ни среда, трябва да премахнем дискриминацията спрямо хората. Тогава и само тогава ще има истинска резултативност.
Когато престанем да гледаме на хората на врагове, а като на партньори, ще открием, че е станало много по-лесно да намираме съмишленици в нашите начинания. Защото във враждебността както към хората, така и към животните стои озлоблението. То поражда жестокостта. Всеки опит да пренасочим жестокостта от една област към друга е априори обречен на неуспех. Само трайното премахване на враждебността може да доведе до качествена промяна.
Как би могло да стане това? Част от времето, средствата и усилията на природозащитниците да се насочат към хората в неравностойно положение. В крайно сметка и те са част от живата природа. От друга страна, много от тези хора (напр. децата в домовете за безпризорни) са в състояние да помогнат за облагородяването на природата, ако бъдат подобаващо обучени. Разбира се, това е само идея, която да илюстрира принципа.
И накрая - няколко мисли по повод проблема с безпризорните кучета.
1. Тези животни могат да бъдат опасни за хората - трябва да бъдат премахнати като феномен.
2. Понеже са живи същества, убийството им е невъзможно, нито пък затварянето в нетърпими условия - значителен обществен ресурс се насочва към създаването на приюти, които да отговарят на условията;
3. След премахването на бездомните кучета се осъществява строг контрол над собствениците на животни - не се допуска малки кученца да бъдат изоставяни на улицата.
Зад конкретните мерки може много да се разсъждава, но в случая по-важен е духът: справедливост за всички. Истинска, а не лицемерна загриженост. Грижи, базирани на любовта, не на прикритата омраза. Тогава и само тогава и хората, и животните в България ще са в безопасност.
