... Бях там ... там, където безкрая усещаше милувките на морските вълни, рапанчета разказваха за забравените чудни приказки, които са се случвали из безкрая на тюркоазеното синьо ... Цветен танц се бе завихрил там, където рибки многоцветки се бяха сбрали, за да посрещнат лунния изгрев ... А изгревът не залязваше, нали ...? Но знаех само, че водата можеше да изтрие всяка човешка болка, защото хората споделяха само това ... Единствено през лятото се чуваше човешки смях или се отразяваше някоя влюбена целувка във вълните, но дори и тогава всеки задържаше щастието за себе си ... а морските вълни бяха зажаднели за усмивки, защото не бяха способни да заличат съвсем сами болката, която човек им причиняваше ...
Природата около нас винаги е можела да ни научи на много неща, ако можехме да я „чуем", затова се опитваше чрез песента на морските вълни, рапанчетата и дори чайките ... да се докосне до сърцето, но вместо това получаваше цветен карнавал от найлонови торбички и всевъзможни други замърсявания - волни и неволни ... и песента постепенно стихваше ... можеше да се чуе, само ако попаднем в безбрежието на тишината, където все още лъщукаха звездни прашинки и се отразяваха в голямото тюркоазено синьо ... там където сребърни капчици докосваха лицето и се стичаха през лабиринти ... там където слънчеви лъчи всяка сутрин образуваха дълъг килим от златен прашец по морската вода, който достигаше до пясъка и оставяше своето златно сърце на морето ... но малцина се осмеляваха да стигнат до там, нужно бе само да погледнат иззад безкрайните очи на морето и да го допуснат до себе си, тогава и то ги допускаше до себе си...
Все още ли искаш да ти разказвам вълшебната приказка за морето ...? Морето, което винаги се радва на чуждите усмивки - моята, твоята ... и откраднатите влюбени мигове ... и винаги страда с човешката тъга, и често сменя своите цветове - от тъмносиньо, синьо-зелено, синьо или светлосиньо, но пак наше си бе то с всичките си бели морски вълнички, където всяка вечер се запечатваха сребърните лунни милувки, а на сутринта нежните слънчеви лъчи се потапяха в него и скришен поглед на чайка тайно се възхищаваше на тази красота ... искаше чиста да е тя ... и си мислеше само ако можеше да каже на всички птици с морско сърце да го почистят те, вместо човека ... но уви - на човекът беше съдба.
И докато седях там сред безкрая, момиченце с тъмно-кестеняви къдрички се затича бързо със светещи очички към морето, за да прошепне едно „Обичам те, море!" ... а това беше достатъчно да заличи поредната утринна доза тъга на нечий странник, търсещ пътя към себе си посредством морето, което поемаше поредната горчива сълза, която само с вълшебни думички ставаше на безброй цветове, които като с четка омагьосваха дъгата и я превръщаха на водопад и небе... на слънце и морски звезди ... и всички морски живинки се готвеха за приказния бал под светлините на звездното небе, и всички имахме покана, изтъкана от морски вълнички и блещукащи звездички ...
