Е два ли сте забравили как в "Матрицата" Нео избягва куршуми и крошета, като окончателно надвива агентите, когато времето в симулираната реалност забавяше ход.
От Physorg.com научаваме, че често и в реалния живот хора, преживели смъртна опасност, споделят че са усетили забавяне на времето в момент на най-голяма безнадеждност, когато всичко било в ръцете на съдбата.
Възможно ли е хората също да са способни да преживяват действителността на забавен каданс?
Вероятно ще останете разочаровани от отрицателния отговор на този въпрос, който дават американски учени от Медицинския колеж Бейлър (Baylor College of Medicine) в Хюстън. Мнението им обаче е подкрепено експериментално.
Всичко започнало когато д-р Дейвид Игълман, асистент по невронауки и психиатрия в медицинския колеж, решил да си отговори на въпроса защо толкова много хора, претърпели пътнотранспортни произшествия, споделят, че при сблъсъка времето внезапно започнало да тече по-бавно.
За целта той се възползвал от системата SCAD (Suspended Catch Air Device) за "гмуркане" на търсачите на силни усещания, пред която скачането с бънджи от Аспаруховия мост може да се сравни със среднощно падане от матрак.
При нея доброволците "се гмуркат" свободно назад, скачайки от платформа, издигната на височина над 45 м. После напълно безопасно се приземяват в опъната мрежа. При триминутното контролирано падане доброволците развиват скорост над 100 км/ч.
Целта на д-р Игълман била да се изучи човешкото възприятие за време. След като се приземявали, вцепенените от преживения ужас доброволци трябвало да споделят колко време смятат, че е отнел скока им. След това всеки един от тях трябвало да измери с хронометър за колко време падат в мрежата останалите участници в експеримента.
Оказва се, че за всеки един доброволец собственото му падане е отнело с 1/3 повече време в сравнение с "гмурканията" на всички останали. Д-р Игълман обаче установил, че хората не са успели да видят повече неща при полета си към мрежата, както това е възможно чрез видео камера, възпроизвеждаща на забавен каданс.
За да докаже това, той разработил със своите сътрудници специален уред, наречен "перцептивен хронометър". Той се поставя като часовник на ръката на доброволците.
На циферблата му се сменят числа. Перцептивният хронометър предварително се настройвал така, че числата да се сменят със скорост, при която участникът в експеримента вече не е в състояние да ги проследява.
После го оставяли да пада свободно към опънатата мрежа със специалната задача, докато крещи с цяло гърло да гледа циферблата и помни числа.
Учените разсъждават така: ако възприятието ни за време действително се забавя, то доброволецът не би трябвало да има проблем с проследяването на числта на циферблата, които би трявало да се сменят по-бавно при свободното му падане.
Участниците доказали, че не притежават способностите на Нео. Макар че при падането успявали да проследяват числата, когато скоростта на смяната им е нормална за тяхното възприятие, те не можели да се справят със задачата при скорости малко над неговия праг.
Д-р Игълман обяснява ефакта с малка зона в мозъка, наречена амигдала, която при ситуации на опасност става по-активна. В нея се съхраняват вторични спомени за събитията, които са допълнителни към онези, създавани в други дялове на мозъка. По такъв начин в човек се създава усещането, че даденото събитие е отнело повече време, тъй като спомените за него са повече и по-наситени.
Така изследователите доказват, че личното ни възприятие за време не е отделен феномен, който забавя или забързва своя ход. "Нашият мозък не е подобен на видео камера", уверява ни д-р Игълман.
Тези изводи се подкрепят от резултатите от втори експеримент, този път проведен в лаборатория. Изследователите прожектирали на доброволци образите на "обувка, обувка, обувка, цвете, обувка". Макар образите да били показвани за еднакво време на екрана, участниците в експеримента били убедени, че цветето е било прожектирано по-дълго.
Изводът е, че при дадено необичайно събитие не нашето непосредствено възприятие за време се забавя или забързва, а просто ни се струва така, когато си спомняме за него.
"Това има връзка с феномена, при който ни изглежда, че с възрастта времето забързва своя ход. Като деца ние запазваме богати спомени за почти всички свои преживявания. Като възрастни и видели какво ли не, запазваме по-малко спомени от преживяното. Така в края на лятото на децата им се струва, че то е траяло цяла вечност, докато за възрастните е отлетяло като миг", обяснява д-р Игълман.
