З а повечето хора провалът е нещо крайно негативно, което трябва да бъде избягвано на всяка цена. Не на такова мнение, обаче, са редица учени, които гледат на неуспехите по съвсем различен начин.
„Провалите са от огромно значение за развитието на науката“, смята Стюарт Файърстийн от Колумбийския университет в Ню Йорк, който от дълги години изучава човешкия мозък. „Когато даден експеримент се провали или не протече по очаквания начин, това разкрива непознати до този момент детайли. Провалът те кара да се замислиш какво точно се е объркало“, отбелязва той. Според Файърстийн, това води до т. нар. „портал на неизвестното“, откъдето се появяват всички стойностни въпроси, които могат да доведат до раждането на нови идеи и извършването на революционни експерименти. „Спокойно можем да кажем, че именно провалите движат науката напред“, заключава Файърстийн.
Thomas Edison's tricks for surviving a depression https://t.co/8cz5MyucIg via @bopinion
— Bloomberg (@business) October 30, 2019
Подобно било мнението и на великия изобретател Томас Едисон. В една от биографичните книги, разказващи за неговия живот, се споменава как той искал да създаде нов вид батерия. В продължение на пет месеца се трудил неуморно, но без успех. Разказал за това на своя приятел Уолтър Малъри и признал, че е извършил над 9000 експеримента, които се оказали неуспешни. Малъри се изненадал и попитал: „Не е ли срамно, че си положил толкова много усилия, а не си постигнал никакъв резултат?“ Едисон му отвърнал с усмивка: „Но аз имам много резултати! Знам, че няколко хиляди неща не функционират.“ В крайна сметка, Едисон постигнал успех и създал желязно-никеловата акумулаторна батерия, която се превърнала в едно от неговите най-популярни и успешни открития.
Според редица психолози и педагози, подходът на Едисон е нещо, което трябва да бъде приложено и в образователната система. Още от малки, учениците са принудени да запаметяват огромно количество информация за много кратко време. В същото време, тази информация често не е добре систематизирана. „Един от основните проблеми на учебниците е, че в тях се описват само постиженията, но не и провалите преди тях. На практика това означава, че 90% от фактите остават непознати“, отбелязва Файърстийн. Според него, децата трябва да разберат, че откритията са резултат от задаването на различни въпроси и извършването на всевъзможни опити, повечето от които завършват с провал. „Науката не е просто поредица от велики открития, направени от гении, които никога не са допускали грешки. Историята на науката е пълна с грешки“, подчертава Файърстийн.
100 years ago to date, Albert Einstein’s general theory of relativity was confirmed, ushering in a new era of our understanding of the universe. 🧠Today, Einstein’s theories of relativity continue to help us comprehend the world around us. See how: https://t.co/4Ba6VMXKfp pic.twitter.com/nEDEv4c1iq
— NASA (@NASA) May 29, 2019
Исак Нютон е един от най-великите учени, живели някога. Въпреки това, неговата идея за това как функционира гравитацията е…грешна. Трябва да изминат цели два века, за да може Алберт Айнщайн да създаде своята Специална теория на относителността и да коригира неточностите на Нютон. Това е чудесен пример за това как по пътя на грешките може да бъде открита истината. Провалите често водят до исторически открития – примери в това отношение са пеницилина, инсулина и рентгеновите лъчи.
Голяма част от Нобеловите лауреати на свой ред признават, че техните открития са резултат от неуспешни експерименти. Това далеч не се отнася само за науката. През 1997 г. великият баскетболист Майкъл Джордън участва в реклама, в която казва нещо, мотивиращо спортистите и до днес: „Пропуснал съм повече от 9000 изстрела в моята кариера. Загубил съм близо 300 мача. 26 пъти ми е било гласувано доверието да стрелям за победния кош и съм пропуснал. Провалял съм се отново и отново. Затова успявам.“
Майкъл Мерзеник е учен от университета в Сан Франциско. През 70-те години на миналия век туй открива доказателства, че мозъкът може да се „препрограмира“. Неговата работа оборва схващането, че хората се раждат с определен брой мозъчни клетки, свързани помежду си по начин, който никога не се променя. Мерзеник и неговите колеги извършили опити с маймуни, които изумили научния свят. Целта им била да се състави карта на мозъчните клетки, които се активират, когато трябва да бъде извършена дадена задача. Оказало се, че въпросните „пътеки“ между клетките непрекъснато се променят. „Това, което открихме, беше невероятно. В първия момент дори не можехме да осъзнаем какво виждаме“, разказва Мерзеник.
"What if we could turn back the clock in the brain and recapture its earlier plasticity?" https://t.co/5DYnGvjpJC via @nytopinion
— The New York Times (@nytimes) October 10, 2016
Благодарение на това откритие се зародила концепцията за т. нар. мозъчна пластичност (или невропластика). Тя описва как мозъкът може да се променя в резултат на натрупания опит. Когато научим нещо ново, електрически импулс свързва клетки в различни части на мозъка. Мястото, където тези „искри“ преминават от една клетка в друга, се нарича синапс. Въпросните синаптични връзки реагират на различни стимули – като четене на книга, игра с играчка или интересен разговор. Когато правим нещо многократно, въпросните връзки се заздравяват.
Но какво се случва, когато допуснем грешка? Отговорът на този въпрос потърсил психологът Джейсън Мозер. През 2011 г. той и още няколко негови колеги извършили следния експеримент: на 25 души били раздадени тестове с по 480 въпроса, като учените внимателно следели мозъчната им активност. Оказало се, че всеки път, когато хората допускали грешки, тя отбелязвала покачване. „Конфликтът между правилния отговор и грешката е предизвикателство за мозъка, той се опитва да възприеме новата информация и да извърши необходимите промени. Казано по друг начин – когато се замислим какво сме объркали, ние научаваме нещо ново и достигаме до правилния отговор“, отбелязва Мозер.
