С тресът, прегарянето и емоционалното изтощение не са откритие на съвременния динамичен свят. Оказва се, че хората през Средновековието са страдали от абсолютно същите състояния. А мъдростта, с която тогавашните лечители на душата са се справяли с бърнаута, звучи изненадващо вярно и днес, съобщава BBC.
Още през V век скандинавският монах и богослов Йоан Касиан описва симптоми, които всеки съвременен офис служител би разпознал веднага:
- Постоянно усещане за умора и безнадеждност.
- Желание да бъдеш навсякъде другаде, но не и на работа.
- „Мозъчна мъгла“ – необичайно объркване на ума, което кара човек да се чувства безполезен и да жадува единствено за „утехата на съня“.
Днес често вярваме, че тези състояния са уникален продукт на дигиталната ера и натиска на XXI век. Касиан обаче описва това не за модерни мениджъри, а за ранните християнски монаси, изтощени от своите духовни трудове.
Възможно ли е средновековните текстове да крият лек за съвременните ни терзания? Това твърди историкът Питър Джоунс в новата си книга „Самопомощ от Средновековието“ (Self-Help from the Middle Ages). Тя хвърля светлина върху практиките на тогавашните свещеници, които Джоунс нарича „свещеници-терапевти“.
Сибирски студ и средновековна депресия
Джоунс получава вдъхновение за книгата след лична криза. Той приема преподавателски пост в Тюмен, Сибир, където температурите са толкова ниски, че губи чувствителност в краката си след само 20 минути навън. Борбата с езика и самотата го хвърлят в тежка депресия. „Трябваше да подготвям лекции, да продължа с живота си, но просто не намирах сили да направя абсолютно нищо“, споделя той.
Докато разработва курс за Седемте смъртни гряха, Джоунс открива собственото си нещастие в средновековните текстове.
Самите Седем смъртни гряха не присъстват в Библията, а са систематизирани от мислители като Касиан и по-късно прецизирани от папа Григорий Велики като „инструмент за картографиране на душевните терзания“. До XIII век вече съществуват цели наръчници за свещеници как да провеждат изповедта.
„Когато погледнете тези материали, картината поразително прилича на съвременна психотерапия. Вместо да порицават грешника, свещениците са насърчавали дълбок, деликатен и проучващ разговор, който стига под кожата“, разказва Джоунс.
Ацедия – празнотата в душата
Най-близкото съответствие на днешния бърнаут в Средновековието е т.нар. „ацедия“ (често превеждана като грях на леността или летаргия). Днес свързваме мързела с умишлено безделие, но средновековните автори са виждали емоционалната бездна в сърцето на това състояние.
Ацедията е била дефинирана като „липса на обич, парализа на загрижеността и вакуум в духа“. Това е моментът, в който всички неща, които досега са носили радост в живота ви, изведнъж ви оставят напълно студени и безразлични.
Културният историк Анна Катарина Шафнер също открива тази пряка връзка. Тя посочва, че средновековните хора, изпаднали в ацедия, са реагирали точно като нас – започвали са да преяждат с „комфортна храна“ или са се впускали в безсмислени развлечения, за да избягат от реалността, което само влошавало състоянието им.
Какъв е бил средновековният лек?
Рецептите на средновековните „терапевти“ са стряскащо близки до съвременната когнитивно-поведенческа терапия:
- Приемане, а не борба: В един от текстовете от XIII век се дава следният съвет: „Откакто йевусейците (древно библейско племе) живеят по земите ви, можете да ги подчините, но не и да ги изгоните“. Метафората ни казва, че трябва да се научим да живеем с тежките си емоции, без да хабим енергия в постоянна и изтощителна борба срещу тях.
- Намерете своята „здрава планина“: Средновековният теолог Гийом Перо съветва страдащите да си напомнят, че „избуялото с тръни поле един ден ще роди плод“. Той предлага хората да намерят своята „здрава планина“ – по-висша цел, кауза или любов към човек, която да им дава упование.
- Прошка към себе си: Бернар от Клерво (XI-XII в.) сравнява воденето на добър живот с тичане по пресечен терен: „Всеки, който тича достатъчно дълго, в даден момент ще се спъне и ще падне. Всички имаме своите моменти на пълна загуба на посока“.
Прошката към себе си и признанието, че не сме перфектни, е крайъгълен камък в днешната терапия. И може би най-голямото успокоение идва от факта, че не сме сами в страданието си – хората са преминавали през абсолютно същия мрак в продължение на хиляди години и винаги са намирали път обратно към светлината.
