В продължение на години Стивън Килбърн изпитвал необяснимо безпокойство, когато шофирал по определен участък от пътя между Пайксвил, Балтимор и Фредерик, Мериленд. Това било странно усещане, неосновано на конкретен спомен – просто силно чувство на нередност, сякаш някой го наблюдава, пише Iflscience.
Според Стивън, чувството се появило за първи път една нощ, докато се прибирал от дома на приятелката си от колежа. „Не знам дали някой ме наблюдаваше или аз гледах нещо странно“, обяснява той. „Каквото и да беше, помня, че имах усещането, че нещо току-що ми се е случило или предстои да се случи, и беше много странно чувство“.
Каквото и да се случваше, Стивън бил сигурен в едно: „Всеки път, когато минавах през този участък, по някаква причина усещах, че точно там се е случило нещо.“
Това усещане за тревога продължило години наред, докато през май 1978 г. Стивън не бил запознат с д-р Жирар Франклин, психолог, който по това време се обучавал в хипноза. Любопитен дали странните му усещания не са резултат от потиснат спомен, д-р Франклин го подложил на хипноза – техника, която все повече се използвала за „достъп“ до потиснати спомени. Това, което последвало, било неочаквано.
Под хипноза Стивън преживял отново и разказал събитията от онази нощ, които поставили началото на всичко. Гласът му бил тих, почти леко неясен, докато си спомнял какво „вижда“. В началото подробностите от пътуването били нормални, но изведнъж Стивън се поколебал. Според преживяното, колата му необяснимо спряла и той бил принуден да излезе и да провери какво става на този самотен участък от пътя. И тогава се случило: „Нещо е на рамото ми“, извикал Стивън, „...скоба... боли. Не мога да мръдна!“
In 1972, five boys in the rice fields of Kera, Japan didn’t just see a UFO, they actually captured one. The craft was the size of a hat, about 6 inches wide, buzzing, glowing, and actively resisting containment. The kids chased it, photographed it, and even held it in their… pic.twitter.com/jdzBGx3dXT
— Jason Wilde (@JasonWilde108) June 22, 2025
Стивън бил ужасен, лицето му било обляно в сълзи, но въпреки това продължил да разказва какво вижда. В следващия час и половина той описал невероятна история за това как през онази нощ бил отвлечен от неизвестни същества, които описал като с човешки ръст, но с бяла кожа и без коса по главите.
Този разказ е записан в бестселъра на Бъд Хопкинс от 1981 г. „Изчезнало време“, в който са събрани различни разкази на хора, които вярвали, че са били отвлечени от извънземни, без или с почти никакъв спомен за преживяното. Повечето от тези разкази са събрани чрез хипнотична регресия.
Толкова много хора споделили подобни спомени, че Хопкинс бил убеден, че става дума за своеобразна „тайна епидемия“ от отвличания. Както пише в „Изчезнало време“: „Неизбежният извод от всички тези случаи е, че всеки може да е бил отвлечен, без да има спомен за това, дори без съзнателен спомен за предварително събитие като наблюдение на НЛО.“
Но дали този извод е обоснован? Очевидният отговор е по-скоро не, но това не означава, че не се случва нещо интересно. Независимо от Хопкинс и други изследователи на НЛО по онова време, тяхната работа показва, че много от така наречените истории за отвличане от извънземни всъщност са резултат от създадени спомени, породени от взаимодействието между хипнотизатора и субекта. С други думи, вместо да разкрива мащаба на извънземните отвличания, работата на Хопкинс показва колко гъвкава е паметта и как могат да се създават фалшиви спомени. Днес това е една от водещите научни хипотези за случаите на отвличане от извънземни, макар и не единствената.
Извънземни срещи и войните на паметта
След горния разказ може да си помислите едно от три неща: че тези хора са психически болни и заблудени; че лъжат; или че всичко е истина и извънземни наистина отвличат хора. Последната възможност обаче е трудно защитима, тъй като изисква сериозни доказателства и от други научни области като физика и биология.
Без съмнение, има хора, които умишлено лъжат за срещи с извънземни или отвличания – от желание за внимание, скука или пакост. Но какво да кажем за онези, които са напълно искрени и не проявяват признаци на психически разстройства, които могат да предизвикат халюцинации или заблуди?
British UFO researcher Jenny Randles: "This intelligence is surveying the Earth in a manner totally different to that predicted by either science or science fiction. It is not crossing the immense void of space in machines; it is not beaming painfully slow radio signals across… pic.twitter.com/wVCW1R35BF
— UAP Juan (@planethunter56) May 30, 2025
Това е важен и постоянен момент. Всеки, който чете „Изчезнало време“ или други разкази за отвличания след 80-те години, ще забележи колко искрени са много от разказвачите. Дори и аз съм получавал откровени имейли от читатели на IFLScience, които настояват, че не търсят внимание или слава, а са убедени, че са били отвлечени и че това е било истинско. Един човек дори споделил, че не е вярвал в извънземни или НЛО, докато не преживял собственото си отвличане. Трудно е да не повярваш на някого, когато е толкова искрен.
Това впечатлява и Хопкинс, и други изследователи през годините – хората, подложени на хипноза за „възстановяване“ на изгубени спомени, не само вярват, че са имали истински срещи, но често са дълбоко травмирани от тях. Феноменът обърква Хопкинс дотолкова, че той е убеден, че е открил някаква скрита реалност, в която безброй хора нямат съзнателен спомен за отвличане от извънземни, които според него не са злонамерени, но все пак са ужасяващи.
В някои случаи жени, които твърдели, че са забременели след отвличане – без спомен за събитието или за сексуален контакт – внезапно установявали, че вече не са бременни. Това се обяснявало с ново отвличане, при което извънземните взимат „хибридните“ си бебета.
Именно тази искреност прави работата на Хопкинс толкова популярна. Тя дори убеждава професор Джон Е. Мак, носител на „Пулицър“ и ръководител на психиатрията в Харвард през 90-те, който публикува собствена книга за отвличанията, възстановени чрез хипноза, и вярва, че те са истински. За Мак отвличанията дори са положителни преживявания, водещи до духовно просветление и наподобяващи религиозни изживявания.
Всеки, който е чел дотук, вероятно е забелязал повтарящия се елемент – хипнотичната регресия. Тази техника днес е призната от научната общност като силно спорна, дори ненадеждна. През 80-те и 90-те години, по време на т.нар. „войни на паметта“, техниките за „възстановяване на спомени“ като хипноза водят до обвинения в сексуално насилие над деца, често на базата на спомени, възстановени под хипноза. В някои случаи тези спомени включват сатанински ритуали, канибализъм и човешки жертвоприношения – и много от тях се оказват резултат от самата хипноза, а не от реални събития. Това не са лъжи – хората вярват, че тези спомени са истински, както и при отвличанията от извънземни.
За съжаление, насилието над деца е реален и много по-разпространен проблем, отколкото се смята, и такива случаи трябва да се разследват сериозно. Но в този контекст „войните на паметта“ показват колко неуловима и податлива на въображение е човешката памет.
Освен това има и други психологически фактори, които карат някои хора по-лесно да вярват, че са преживели среща с извънземни. Изследвания показват, че хора с по-висока склонност към фантазиране, дисоциативност (усещане за отделеност от заобикалящия свят) и абсорбция (способност да се потапяш напълно в дадена дейност) са по-склонни да вярват в паранормални явления, да имат такива преживявания или дори фалшиви спомени.
Съществува и интересният феномен на сънната парализа, който често се посочва като вероятен източник на преживявания, свързани с отвличане от извънземни, както и с други митични същества като вещици, вампири и демони в различни култури.
Фантазии, феи и техно-фолклор
Когато става дума за НЛО, срещи с извънземни и отвличания, д-р Робърт Бартоломю е категоричен: „Това е жив фолклор. Това са съвременни митове в процес на създаване“, казва той.
Бартоломю, медицински социолог и преподавател в Университета в Окланд, не е единствен в това мнение. Още по време на бума на разказите за отвличания, фолклористи откриват паралели между срещите с извънземни и фантастични/свръхестествени елементи от традиционния фолклор. Например през 1989 г. фолклористът Томас Е. Булард пише, че „НЛО нарушават физичните закони, правят резки завои с висока скорост или изчезват във въздуха. Малки същества, напомнящи феи, излизат от корабите. Мъже в черно преследват свидетелите и имат черти на традиционни дяволи.“
If you're serious about making contact with a species that hides, stop thinking like a hunter and start thinking like a guest. These beings...whatever their form or frequency...aren’t hiding because they’re weak or scared. They’re hiding because they've seen what we do to what we… pic.twitter.com/qw2EgvTthd
— Jason Wilde (@JasonWilde108) May 19, 2025
Булард отбелязва, че „въпреки научнофантастичния облик, разказите за отвличания звучат като пренаписани версии на по-стари свръхестествени истории, в които извънземните изпълняват ролята на божества или природни духове.“
Фолклористите откриват множество теми в разказите за отвличания, които присъстват в човешките истории от векове. Освен очевидната среща с нечовешки същества (феи, духове, елфи, джинове, таласъми), отвлечените често се озовават в друг свят (например страната на феите, царството на мъртвите и др.). Често се преживява „изгубено време“, познато и от фолклора, когато човек се връща в реалния свят след дни, мислейки, че е отсъствал само няколко часа. Съществата могат да бъдат двусмислени – понякога студени и дистанцирани, друг път носещи мъдрост или предупреждение. Често тези срещи са лични изпитания, водещи до трансформация (духовно просветление или дори развитие на психически способности).
Това са само някои примери за преплитане между фолклора и съвременните истории за отвличания. Някои твърдят, че тази приемственост е доказателство, че нещо реално се случва от векове, но предвид липсата на доказателства извън личните разкази и изменчивостта на тези твърдения, това е малко вероятно. По-скоро тези истории говорят за дълбоки аспекти на човешкото съзнание и опит, особено в днешното секуларно общество.
„Те са много вълнуващи. Интересни са. Отварят врата към друг свят с други физични закони и подобни неща“, казва Бартоломю. Освен това дават възможност на хората да са част от нещо по-голямо. „Всичко, което трябва да направиш, за да участваш в една от най-големите мистерии на света, е да излезеш в двора и да погледнеш към небето. Може би току-що си видял извънземен космически кораб. Или просто Starlink. Но кое е по-привлекателно?“
„Мисля, че това е част от човешката природа. Искаме да вярваме. Искаме да мислим, че има нещо по-голямо от нас.“
За Бартоломю това е една от тайните на силата на историите за отвличания и срещи с извънземни – те са своеобразен фолклорен мост между съвременния секуларен свят и древните психологически или културни потребности от нещо повече. Те омагьосват света. Вярванията за извънземни в общностите на вярващите са достигнали точка, в която те на практика се превръщат в средство за „трансцендентност“, подобно на религиите.
Например, някои вярват, че извънземните са построили пирамидите и са посетили Земята преди хилядолетия, подпомагайки цивилизацията и оформяйки човечеството. Тези същества са като богове, заради технологиите си или способностите си да се движат между измеренията. Може би един ден ще споделят тайните си с нас и ние също ще станем безсмъртни.
Същото важи и за историите за духове, защото, както казва Бартоломю, „ако духовете са истински, това е доказателство за живот след смъртта“. Те дават надежда, че има нещо отвъд ежедневния ни опит.
В същото време, хората, които вярват в извънземни и криптиди – като Голямата стъпка, Лох Неското чудовище или чупакабра – участват във вярвания, които подкопават авторитета на науката, символ на съвременната епоха. Ако някой местен фермер твърди, че е видял Голямата стъпка, въпреки че науката отрича съществуването ѝ, той притежава тайно знание, което ограничава всезнанието на науката. Това отваря възможност за още неща, които „науката“ не знае, което означава, че тя има по-малко власт.
Този фактор е пресечната точка между маргиналните идеи и политиката – където първите стават причина да се отхвърли доверието към вторите. Така някои хора възприемат тези вярвания не само, за да придадат смисъл на света и себе си, но и за да подкопаят установения ред.
В много отношения почти едновременната „сатанинска паника“ през 80-те и началото на 90-те години изпълнява същата функция – тя е пример за масова истерия в отговор на социални промени, свързани със семейството, сексуалността, феминизма и светското образование в Америка. И, както всички добри приказки, тези истории продължават да се променят и адаптират с всяко поколение.
Затова вероятно не си струва да търсим доказателства за извънземни в небето, а по-скоро в собственото си съзнание и, както казва Бартоломю, „какви дълбоки психологически нужди се удовлетворяват? Защо имаме нужда от чудовищата си, защо имаме нужда от извънземни, каква нужда се удовлетворява?“
