One Dance Festival открива своето издание №18 със световната премиера на “Focu Meu” като копродукция на 22 май в Пловдив. Хореографът от Белгия Бенджамин Кан разказва за най-новата си и най-мащабна досега творба, която начин да отработваме силни емоции като отделни личности и като общество.
Здравейте, Бенджамин. На 22 май в Пловдив ще се състои световната премиера на вашия танцов спектакъл „Focu Meu“. Този калабрийски израз се превежда като вътрешен огън, горене в гърдите. Изпитвали ли сте го?
Да, този „огън“ не е чужд никому. Загубени любови, провалени мечти – в личен план изпитваме разочарование, скръб, печал, но и радост. Силни емоции, които отекват в телата ни. На колективно ниво е същото, особено сега на фона на на войни, несигурност, насилие, кризи. Моменти, които от една страна изискват спешно действие, но от друга страна ни остават безмълвни, в ступор. Това противоречие между вцепенение и спешност ме заинтригува.
Отидох в Калабрия, за да се срещна с нови европейски творчески практики и с ритуални церемонии, които предлагат социално пространство чрез тялото, чрез преживяване на съществуването и транс. Те са възможност за достъп до обработване на онова, което не можем напълно да осмислим, не можем да преработим само ментално.
Обработването на травмите е трудна, но нужна тема.
Не знам дали е възможно чрез едно произведение или чрез театрален опит да се създаде такова пространство. Интересна е практиката на тарантелизма, например. Това е нещо, което обществото отваря, в центъра на селото или пред църквата - един кръг, който пуска хората да влязат. Според легендата, тарантелизмът идва от tarantella, тоест паяк. Ухапването на този паяк предизвиква застой, вцепенение. Може да се каже, че това е практика за грижа и лечение. Въпросът обаче за мен беше по-абстрактен. Може ли театралната зала да бъде пространство за обработване на емоции?
Искам да съм много смирен, защото, разбира се, няма как да реша тази задача еднозначно. Мога да мисля за танца като преживяване, катарзисно преживяване. За групата - не като за униформена маса, а като съвкупност от индивидуалности и истории. Защото не сме равни пред реалността, тя зависи в голяма степен от това кой си. Това е първата ми групова работа. „Focu Meu“ не започва от политическо изявление, от политически думи, а от усещане. От усещане за огън в гърдите, примесен с усещането за вцепенение и неспособността да разбереш.
Бях вдъхновен от процесиите - погребални процесии, демонстрации, протести, дори карнавали, където като един вървим към нещо. Има общо съгласие - паметта за някого или политическа несправедливост, но има съгласие. И само чрез това, че вървим заедно по улиците и сме толкова много, става ясно как виждаме реалността, която не можем да напълно да схванем. На сцената не можем да направим бунт или революция. Но можем да събудим усещането да вървим заедно, като хетерогенна система.
В творбата работите с вик, дъх и вокални изпълнения. Солото ви, което видяхме в Пловдив - „Слава на звука, спасил вещица като мен“, също беше посветено на вика, плача и освобождаването на емоциите. Какви са приликите с „Focu Meu” или сега използвате изцяло друг подход към хореографската работа?
Мисля, че приликата е в работата с емоции и в това да не правя танца абстрактен. За мен е много важно да виждам хората, да ги виждам да чувстват, защото може да усетим тази директна емпатия. Внимавам да не използвам плача и крясъка като реализъм, защото как да хореографираш плач? Как да хореографираш крясък? Това не означава, че ще крещим или плачем. Може в спектакъла да пеем, например. Може светлината да ни информира за някакво усещане.
За мен плачът, смехът, радостта са вибрации, които се свързват и се разпространяват, също както страхът. По-скоро общата нишка беше да продължа да използвам тези вибрации, да продължа да ги изследвам. Разлики има. В солото има идентификации върху тялото, политиката, всичко е директно. То е фронтално, като пукнатина във времето и пространството. „Слава на звука, спасил вещица като мен“ създадох като противоположност в трилогия - например, солото “Blue Hour” е за тишината след съня.
„Focu Meu“ има различни силови нива, със завои и различни цветове. Това са различни тела, различни бекграунди - някои идват от класическия балет. Представлението ще бъде по-фино, защото включва дъх, стъпки, моменти на тишина - тези органични звуци на човешката природа. Обичам да започвам от тишината, но това не значи, че спектакълът ще бъде в тишина. Той до голяма степен работи с усилване чрез микрофони. Това е като да увеличиш тишината. Като тялото, което прави музика. Няма композирана музика, поне не през повечето време. Всичко идва от изпълнителите.
Да, изпълнителите идват от различни музикални жанрове - опера, индъстриъл, хип-хоп, R&B, метъл. Музиката ли предшества хореографията или обратно?
Музиката има своя автономия. Наричам я феноменология, защото музиката или звукът могат да съдържат своята цел сами по себе си. И тялото също може да има своя цел. Музиката е състояние. Ако чуем силна честота, това създава определено възприятие за случващото се. Това е диалог, защото музиката свързва. И защото за повечето хора, включително и за мен, тишината е непоносима за твърде дълго време. Това е начин да играя с вниманието на хората. Къде са границите на това, което можем да правим със звука, и колко звук, цвят или мажорен акорд може след време да освободи нещо в нас?
Също така играя с красотата, да позволя красотата да се случи. За мен е много важно да създам мекота. Да бъдем категорични, когато трябва, но и да създаваме красота, мекота, отвореност - и тогава можем много по-добре да вървим заедно.
Работите с тежки емоции като скръб, загуба, а в същото време публиката получава усещане за освобождение и обработване на тези емоции. Може ли да кажем, че това е вашият артистичен „подпис“, особено с тази работа?
Не знам за моя „подпис“, защото когато започвам проект, напълно се паникьосвам. Винаги започвам невъзможни проекти. Да работя върху крясъка, но не по агресивен начин. Или да работя върху тишина. Да създам “Focu Meu” с шестима различни изпълнители също изглеждаше невъзможно за мен. Но ако говорим за текстура - работя много с образи, симетрия и неща, които не могат да бъдат уловени и искат да излязат. Какви са езиците в обществото, в които сме заседнали? И какви са противоречията, които трябва да се изразят? За мен основният въпрос е какво гледаме в театъра. Какви пространства са позволени и какви не? Това винаги е рамкирало работата ми.
Харесва ми да създавам пространство, в което има достатъчно „дупки“, за да могат хората да проектират своето мислене, своя опит. За някои ще е скръб, за други - нещо съвсем различно. Избягвам да създавам нещо, което не съществува, или проекции на постхуманизъм чрез танца. По-скоро гледам как културата е създадена върху образност и красота - колко мощна е, но и колко насилствена.
Какво трябва да знаят хората, които идват да гледат Focu Meu?
Започнахме с базовия факт, че всеки е преживявал този вътрешен огън. „Focu Meu“ отне много работа и може би винаги е така, когато се ражда артистичен проект. Той ще расте, ще се трансформира. Но вие сте нашата първа публика. Това вече е огромна стъпка за нас. И бихме искали да я направим с вас.
Аз много съм привързан към Пловдив, защото съм бил тук три пъти вече. Това е малък град, но много впечатляващ, особено по отношение на историята. И се надявам, и наистина приветствам хората – в това сложно време – да говорим, да бъдем заедно, да споделяме преживяване. И не е нужно да е тежко. Напротив, може да бъде и нежно.
Трябва да сме готови заедно да преминем през онова, което лично или индивидуално не схващаме. И мисля, че трябва да отделим време, защото сега е моментът да създаваме пространства - в театъра или извън него, и да започнем за реагираме. Надявам се, че зрителите ще приемат тази танцова творба, че тя ще им донесе удоволствие. Мисля, че е важно не само да отразяваме насилието, но и да създаваме пространство, където просто да бъдем щастливи заедно. Защото при танца няма граници или културни бариери.
Гледайте “Focu Meu“ на 22 май от 20.00 часа юни в Дом на културата „Борис Христов“ - Пловдив. Спектакълът е подкрепен от Програма „Създаване“ на Национален фонд Култура. Билети за One Dance Festival ще намерите тук.
One Dance Festival ще се проведе между 22 май и 7 юни в Пловдив. Фестивалът е част от програмата на Пловдив - Европейска столица на културата 2019 / Plovdiv 2019 ECOC и се реализира с подкрепата на Министерство на културата на Република България, Национален фонд „Култура“, Община Пловдив, Wallonie-Bruxelles International, Фондация Лъчезар Цоцорков, CataLANDance, Onassis Stegi, Teatroskop.
Автор на интервюто за Vesti.bg е Цветана Георгиева
