Т ъмните недра на варовикова пещера на остров Муна, край бреговете на Сулавеси в Индонезия, разкриха древна тайна.
Там екип от археолози е открил скално изкуство, създадено от човека, по-старо от всеки друг надеждно датиран пример, с минимална възраст отпреди 67 800 години. Зловещите шаблони на ръце със заострени пръсти представляват важна част от пъзела за ранната човешка миграция в региона преди десетки хиляди години.
„Това, което виждаме в Индонезия, вероятно не е поредица от изолирани изненади, а постепенно разкриване на много по-дълбока и по-стара културна традиция, която просто е била невидима за нас доскоро“, каза археологът Максим Оберт от университета Грифит в Австралия, който е един от ръководителите на изследването.
„Количеството на рисунките и голямата възраст на скалното изкуство, открито там, показват, че това не е било маргинално или временно място. Вместо това, то е било културно сърце, където ранните хора са живели, пътували и са изразявали идеи чрез изкуство в продължение на десетки хиляди години“.
През последните години както Сулавеси, така и индонезийската част на Борнео се очертаха като неочаквано важни места за разбиране на ранното човешко творчество и миграция. В много случаи пещерните рисунки са били открити преди десетилетия, но изследователите не са разполагали с надеждни методи за определянето на тяхната възраст.
Благодарение на напредъка в технологиите за датиране, учените вече знаят, че някои от тези произведения на изкуството са много по-стари, отколкото се смяташе досега, като минималната им възраст надхвърля 40 000 години и се простира на повече от 51 000 години.
„Всеки път, когато прилагаме тези методи в нови области, възрастите се оказват много по-стари от очакваното“, каза Оберт. „Това ни показва, че проблемът не е бил в това, че ранните хора изведнъж са започнали да създават изкуство на едно място, а в това, че сме търсили на грешните места или не сме търсили достатъчно внимателно“.
Това най-ново откритие е направено в Лианг Метандуно, пещера, отдавна известна с древното си скално изкуство. Обер и колегите му искали да определят къде творенията в тази пещера се вписват в хронологията на древното изкуство в индонезийския архипелаг.
Ако археолозите имат късмет, в продължение на хиляди години върху произведенията на изкуството се отлага тънък слой калцит, утаен от водата, стичаща се по повърхността на скалата. Тази вода често съдържа малко количество уран, който е разтворим във вода. С течение на времето уранът се разпада на торий, който не е разтворим във вода.
Тъй като скоростта, с която уранът се разпада на торий, е точно известна, учените могат да изследват съотношенията на уран и торий в пробите от покритието, за да определят колко е старо то. Това означава, че не самата боя е датирана на 67 800 години, а минералната кора, образувала се върху нея. Следователно изкуството отдолу трябва да е поне толкова старо.
И в комбинация с предишни доказателства, това предполага, че голяма част от скалното изкуство в региона е потенциално много по-старо от предполагаемото, което от своя страна би променило начина, по който разбираме Сулавеси – ключова спирка за ранната човешка миграция към Австралия.
„Изкуството може да е станало особено важно с нарастването на популациите и по-честото взаимодействие на групите“, каза Оберт.
„Един от начините да се помисли за това е чрез съвременни примери. Светофарите са необходими в големите градове, но не и в малките села. По подобен начин изкуството, символите и споделените изображения може да са помогнали на хората да комуникират идентичност, принадлежност и споделен смисъл, тъй като социалните мрежи са станали по-големи и по-сложни“, добавя той.
За археолозите този вид символично поведение е от значение заради това кога и къде се появява. Това конкретно изкуство се намира по протежение на предполагаем северен миграционен маршрут, по който се смята, че ранните съвременни хора са се придвижвали през островите на Югоизточна Азия към Сахул - сушата от ледниковия период, която някога е свързвала Австралия и Нова Гвинея.
Намирането на доказателства за сложни художествени традиции по този коридор помага за запълване на дългогодишната празнина между ранните обекти в континентална Азия и най-ранните следи от хора в Австралия и предполага, че хората може да са пристигнали на Сахул още преди 65 000 години.
Това повдига и много други вълнуващи въпроси, като например колко още скално изкуство от тази епоха остава да бъде открито в околността, как са пътували и се разпространявали символичните традиции и дали има още по-ранни глави от тази история, които все още не са открити.
„Това, което ни вълнува най-много, е, че това изкуство показва, че ранните хора в Югоизточна Азия вече са изразявали идеи, идентичност и смисъл чрез изображения преди десетки хиляди години. Това не са били изолирани експерименти. Те са били част от дълготрайна културна традиция“, каза Обер.
„За нас това откритие не е краят на историята. То е покана да продължим да търсим“, категоричен е той.
