В „Mother Mary“ главната героиня (Ан Хатауей) е световна поп суперзвезда, за която може да се каже, че е базирана на много хора, но най-директно и очевидно е препратка към Лейди Гага (максималистичен денс-поп; екстравагантен постмодерен гардероб; излъчване на трансгресивен католически възторг). Тя има близка среща със Сам Анселм (Микаела Коел) – британската модна дизайнерка, създала визионерските костюми на Мери. Тя е била нейната дясна ръка и съмишленик, но двамата са били и по-близки от това. Сега обаче са отчуждени и не са се виждали от 10 години. Раздялата им е била толкова катаклизмична, че през цялото това време Сам нито веднъж не е слушала музиката на Mother Mary, пише в своята рецензия за филма Variety.
Но сега, съвсем неочаквано, Мери се появява в английското имение, което е щабквартира на модната империя на Сам. Тя е там, защото, по нейните думи: „Имам нужда от рокля“.
Визионерска рокля. Рокля за големия концерт-равносметка на кариерата ѝ, който предстои да изнесе. Двете отиват в голямата каменна плевня отзад, където Сам твори, и там, останали сами, разговарят: за тяхното партньорство и минало, за болезнената им раздяла, за сложната смес от любов и горчивина, която все още държи душите им заедно.
Разговорът продължава дълго и тъй като двете актриси са ярки и убедителни, за нас е приятно да се потопим в един от онези филми, които по същество са камерни драми – в случая прекъсвани от ретроспекции към сценичните изяви на Mother Mary пред обожаващата я тълпа. Винаги съм бил привърженик на филмите, изградени върху диалог, защото смятам, че това е едно от най-приятните занимания, и фактът, че „Mother Mary“ удря такава позната струна – Мери и Сам белят историята си като лук, кръжейки около нея, докато стигнат до сърцевината – според мен не е минус за филма пише Оуен Глайберман в своята рецензия за Variety.
Това ще дойде по-късно.
В нито един момент Мери и Сам не казват, че са били любовници. Пресматериалите на филма срамежливо ги описват като „приятелки“. И може би са били просто приятелки – достатъчно интимни, за да бъдат духовни любовници. В известен смисъл това няма значение. „Mother Mary“ не е roman à clef (роман с реални прототипи). Образът на Mother Mary може да е художествена интерпретация на Лейди Гага, но не се предполага, че тя е Гага. А и в този момент не би имало нищо революционно в това да се изобрази известна поп звезда с бисексуален личен живот. Не това е целта на филма.
Каква е целта тогава? Известно време смятаме, че „Mother Mary“ ще бъде бъбрива, изпълнена с тревожност драма за отношенията, примесена с интелигентни бележки под линия за славата и творчеството. Мери, кръстена на текст от песен на „Бийтълс“, е композирала нова песен, която според нея „може би е най-добрата песен, писана някога в историята“. Тя се казва „Spooky Action“ („Призрачно действие“), което е препратка към принципа на Айнщайн за „призрачно действие от разстояние“ – идеята, че разделени частици, дори когато са на светлинни години една от друга, могат да си влияят. Това е доста тромава метафора за нещо, което в друг филм би се свело до „все още мисля за теб“.
Но няма значение. Хатауей, с разрошена права руса коса, разделена по средата до гъстите си тъмни корени, убедително ни показва, че Мери, макар и отдадена на изкуството си (и на славата си – двете не могат да бъдат разделени), е обикновен смъртен, който носи сценичния си образ като космически костюм. Запазената ѝ марка е да носи някаква версия на характерния си ореол – кръгъл аксесоар за глава, прикрепен към врата, и това се свързва с религиозната природа на нейната слава: че тя не е просто знаменитост, нито само артист, а вид поп полубог, канализиращ нашите колективни фантазии за святост и грях.
Филмът ни показва, че Сам, музата извън сцената, също е внушителен творец. Нейните визионерски дизайни са изградили Mother Mary като образ (веднъж Мери е дефилирала на червения килим, облечена в мед), така че тя споделя нейната идентичност. Коел, както доказва и в прекрасния нов филм на Стивън Содърбърг „The Christophers“, е страхотен събеседник – тя знае как да използва тези проникновени големи очи и профила си, който прилича на оживял Пикасо, за да проектира проницателност; усещането, че чете противника си като екстрасенс. В този случай Сам гледа на Мери с крайна предпазливост и знание, все още страдаща от белезите на изоставянето и това, което те са разкрили.
Но всичко това – внимание, спойлер! – в крайна сметка се оказва съвсем несъществено. Дейвид Лоуъри, сценарист и режисьор на „Mother Mary“, е труден за дефиниране кинематографист, но той е, освен всичко друго, надеждно високопарен фокусник-шоумен, който обича да дразни публиката с почти авангардно чувство за игра. Харесвал съм някои от филмите му, като „Старецът и оръжието“ и „Зеленият рицар“, дори ако последният смесваше упойващата митология за крал Артур с твърде много объркващ магически реализъм за моя вкус. В „Mother Mary“ режисьорът се отдава напълно на тази своя страна. Това е най-типичният филм на Дейвид Лоуъри, правен някога. Което ще рече, че към края му може толкова силно да се чешете по главата, че да си поискате парите обратно.
Mother Mary танцува върху дъските на плевнята, а Сам казва неща като: „Ти даваш на хората дара да им пука за теб“. Но това, до което филмът всъщност се свежда, е спиритичен сеанс. И пронизване на плътта. И призрак. Да, призрак. Под формата на плаващо парче червена материя, което прилича на одеяло от органза. Това призракът на тяхната връзка ли е? Или истински призрак? Това е въпрос, който ще се обсъжда от зрителите в продължение на може би четири секунди. Защото „Mother Mary“, в скока си към готическата метафизична фантазия, става почти напълно неразбираем и остава такъв докрай. Прилича на филм за екзорсизъм, в който дяволът е топ плат.
Филмът има още няколко сцени от концерти, но песните, написани и продуцирани от Джак Антоноф и Charli xcx, звучат просто като блудкава версия на това, което се предполага да бъдат. За моя слух музиката наподобяваше Тейлър Суифт, която се опитва да бъде Еня. Ако това беше последователна драма за двама, можеше да бъде историята за обичана поп суперзвезда и нейната гениална дизайнерка и как те са изградили връзка, която е била творческа, духовна и романтична. Можеше да бъде за това как са се разделили (защото поп звездата е станала твърде голяма и е решила, че може и сама) и за това как тази раздяла е била предателство (защото се е основавала на нарцисизма на поп звездата). Вместо това „Mother Mary“ се превръща в най-объркващо претенциозния филм за поп звезда след „Vox Lux“ на Брейди Корбет. Той се насочва към задънена улица от космически смисъл, който в крайна сметка не означава нищо.
