П рез късното лято на 1942 г. правителството на САЩ живее с тревогата от война, която се води на хиляди километри през океана. Американското общество следи с напрежение новините от Източния фронт, където Червената армия води кървави битки за всяка педя земя.
Точно в този момент във Вашингтон пристига млада жена с военна униформа, чиято история вече е преминала през вестникарските хроники на целия свят. На 26 г. Людмила Павличенко вече носи зад гърба си триста и девет потвърдени елиминирания на противникови войници и офицери по време на обсадите на Одеса и Севастопол.
Пристигането ѝ в американската столица бележи исторически прецедент. Тя става първият съветски гражданин, приет лично от първата дама Елинор Рузвелт в Белия дом. Посещението е част от официална делегация, изпратена с цел да спечели подкрепата на американската общественост за отварянето на втори фронт в Европа.
Зад политическия натиск обаче бързо се разгръща една неочаквана човешка история между две забележителни жени, принадлежащи на два коренно различни свята.
Срещата в Белия дом и сблъсъкът с пресата
Първата среща между Елинор Рузвелт и Людмила Павличенко се превръща в началото на дълбоко взаимно уважение. Съпругата на американския президент Франклин Делано Рузвелт кани младия снайперист да остане да живее в Белия дом по време на престоя си.
За момичето от Бела Церква, което само преди няколко месеца е било в рововете на кървавия Севастопол, луксът на Вашингтон изглежда като извънземен свят.
Американските журналисти обаче посрещат снайперистката с необичаен за фронтовата ѝ реалност фокус. Подлагайки я на разпит по време на пресконференциите, репортерите не се интересуват толкова от тактиката на водение на бой или от преживяното под обстрел, колкото от нейния външен вид.
Питат я дали използва грим на фронта, защо униформата ѝ няма по-женствена кройка и дали пудрата би пречила на точното прицелване. Павличенко реагира с достойнство и хладнокръвие, припомняйки, че под зеления сукман тя носи белезите от четири ранявания и че в униформата ѝ са загинали нейни другарки.
Словото, което смълча Америка
Елинор Рузвелт бързо осъзнава, че зад сдържаното поведение на младата съветска жена се крие изключителна сила на духа. Първата дама организира за нея обиколка из цялата страна, като я придружава в редица градове. По време на тази обиколка Павличенко говори пред десетки хиляди американци, опитвайки се да им обясни реалността на войната в Източна Европа.
Най-големият ѝ триумф идва по време на реч в Чикаго, където пред огромна тълпа тя произнася думи, останали завинаги в историята. Павличенко се обръща към присъстващите мъже и казва, че е на 26 г. и вече е унищожила триста и девет фашистки окупатори.
Тя пита господата дали не им струва, че са се крили зад нейния гръб твърде дълго. Залата замръзва за секунда, след което избухва в бурни аплодисменти. Това обръщение променя нагласите на много американци и превръща Павличенко в истинска легенда отвъд Океана.
Приятелство отвъд границите и идеологиите
Пътуването на Павличенко из Съединените щати оставя дълбока следа у самата нея, но най-трайното постижение от тази мисия остава приятелството ѝ с Елинор Рузвелт. Въпреки идеологическата пропаст между Вашингтон и Москва, двете жени запазват писмена връзка през следващите години.
Когато през 1957 г. Елинор Рузвелт посещава Съветския съюз по време на Студената война, тя настоява да се срещне отново с Людмила в нейното скромно московско жилище.
Далеч от протокола и охраната, двете се прегръщат като стари приятелки, припомняйки си онези дни на 1942 г., когато един снайперист от Севастопол разтърси съзнанието на американския континент.
- Четиридесет минути война
Утрото на 27 август 1896 г. на остров Занзибар започва с необичайна тишина в каменния град, разположен на брега на Индийския океан. В тропическата мараня султанският дворец „Бейт ал-Хукм“ се издига като символ на властта, но около него вече се подреждат в боен ред стотици войници.
Рано сутринта британските военни кораби, закотвени в пристанището, изпращат ултиматум, чийто срок изтича точно в девет часа. Островът е на прага на конфликт, който ще влезе в световните хроники като най-кратката записана война в историята.
Корените на тази светкавична криза се крият в неочакваната смърт на пробритански настроения султан Хамад ибн Тувайни два дни по-рано. Веднага след неговата смърт неговият братовчед, принц Халид ибн Баргаш, завзема двореца и се обявява за нов владетел на Занзибар без съгласието на британските дипломатически представители.
За Лондон това е директно нарушение на съществуващите договорености, според които всеки нов султан трябва да получи официалното одобрение на Британската империя.
Ултиматумът на брега на океана
Принц Халид бързо събира около себе си близо три хиляди поддръжници, включително дворецова охрана, граждански доброволци и слуги. Въоръжени с няколко остарели оръдия и картечници, подарени на предишни владетели, неговите сили се барикадират в дворцовия комплекс. В същото време занзибарският кралски крайцер „Хампур“ остава закотвен наблизо, готов да подкрепи новия султан.
Британският консул Бейзил Кейв обаче няма намерение да прави отстъпки. За броени часове в пристанището на Занзибар се събират пет британски военни кораба под командването на адмирал Хари Роусън, включително крайцерите „Филомел“, „Траш“ и „Врабче“.
Британските сили разполагат с превъзхождаща артилерия и добре обучени морски пехотинци. В 8 ч. на 27 август до двореца е изпратено последно предупреждение: Халид трябва да свали знамето си, да напусне сградата и да се предаде. Ответният отговор на принца е кратък – той заявява, че няма намерение да сваля флага си и не вярва, че британците ще открият огън.
Четиридесет минути, които промениха острова
Точно в 9 ч. срокът на ултиматума изтича. Адмирал Роусън издава заповед за атака. В 9:02 ч. британските кораби откриват масиран огън по султанския дворец. Дървените конструкции на комплекса бързо се запалват от снарядите, а укрепените позиции на защитниците се сриват под тежкия обстрел.
Единственият занзибарски кораб „Хампур“ открива огън по британския крайцер „Сейнт Джордж“, но бързо е потопен от ответния залп. На сушата британските оръдия унищожават занзибарската артилерия още в първите минути на боя
Виждайки пълното унищожение на двореца и липсата на какъвто и да е шанс за съпротива, принц Халид напуска сградата през заден изход и търси убежище в германското консулство. В 9:40 ч. червеното знаме на султана над разрушения дворец е свалено, с което бойните действия официално приключват.
Последиците от най-краткия сблъсък
Равносметката от 40-минутния конфликт е тежка за местното население. Около петстотин души от силите на Халид загиват или са ранени по време на обстрела, докато от британска страна има само един леко ранен офицер. Султанският дворец е превърнат в руини, а градът остава под пълния контрол на британските сили.
Още същия следобед британците поставят на трона своя кандидат Хамуд ибн Мохамед, с което окончателно утвърждават своя протекторат над Занзибар. Поражението на Халид ибн Баргаш слага край на всеки опит за местна независимост в региона за десетилетия напред.
Още събития на 27 август:
- 1895 г. – На Черни връх във Витоша започва основаването на Български туристически съюз под ръководството на писателя Алеко Константинов.
- 1939 г. – В Германия е осъществен първият в света полет на реактивен самолет.
- 1955 г. – Излиза първият брой на книгата Световни рекорди на Гинес.
- 1977 г. – В експлоатация е пусната АЕЦ в Чернобил.
- 1979 г. – Бомба на ИРА убива Лорд Маунтбатън и още 3 души, докато са на почивка на яхта в Слайгоу, Ирландия; друга бомба в Северна Ирландия убива 18 британски войници.
Родени:
- 1860 г. – роден е Карл Антон Ларсен, норвежки полярен изследовател
- 1908 г. – роден е Линдън Б. Джонсън, 36-и президент на САЩ
- 1941 г. – родена е Сезария Евора, етнопевица от Кабо Верде
- 1948 г. – роден е Владо Даверов, български писател и сценарист
Починали:
- 1576 г. – умира Тициан, италиански художник
- 1635 г. – умира Лопе де Вега, испански писател
- 1952 г. – умира Кръстьо Сарафов, български драматичен актьор
- 2014 г. – умира Валери Петров, български поет, сценарист, драматург и преводач
