Н а 2 ноември 1917 г., по време на разгара на Първата световна война, британското правителство публикува кратък документ, който ще се окаже една от най-влиятелните политически декларации на ХХ век.
Това е Декларацията Балфур — писмо, подписано от външния министър на Великобритания Артър Джеймс Балфур, адресирано до лорд Уолтър Ротшилд, представител на британската еврейска общност.
Само с няколко изречения Лондон заявява подкрепата си за „създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ“.
В началото на ХХ в. идеята за еврейско национално завръщане в земите на древния Израил набира сила благодарение на ционисткото движение, основано от Теодор Херцел. По това време Палестина е част от разпадащата се Османска империя, а британците, воюващи срещу нея, търсят съюзници сред различните народи в региона.
Декларацията Балфур има и стратегическа цел:
- да привлече еврейската подкрепа за съюзниците в Първата световна война;
- да укрепи британското влияние в Близкия изток след очаквания разпад на Османската империя;
- и да изпрати послание на политическа симпатия към нарастващото ционистко движение в Европа.
Текстът на Декларацията Балфур е само 67 думи, но последиците ѝ се усещат и днес:
„Правителството на Негово Величество разглежда с благосклонност създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ и ще положи усилия за съдействие в осъществяването на тази цел, при ясно разбиране, че нищо няма да се предприеме, което би накърнило гражданските и религиозни права на съществуващите нееврейски общности в Палестина“.
На пръв поглед текстът звучи балансирано, но липсата на конкретни гаранции за арабското население и неясните граници на бъдещия „национален дом“ поставят основите на напрежението, което ще бележи региона десетилетия напред.
Първите реакции и последиците след войната
За еврейските общности по света Декларацията Балфур е историческа победа — международно признание на стремежа им към собствена държава. За арабското население на Палестина обаче документът е възприет като предателство. Мнозина напомнят, че Великобритания по същото време е обещала независимост на арабите, ако се присъединят към съюзниците срещу Османската империя (в рамките на така наречената кореспонденция Хюсеин – Макмахон).
След края на Първата световна война Лигата на нациите предоставя на Великобритания мандат над Палестина (1922 г.), като декларацията става основен политически аргумент за еврейската имиграция в региона.
През следващите десетилетия стотици хиляди евреи емигрират към Палестина. Напрежението между новите заселници и местното арабско население се засилва, водейки до бунтове, конфликти и международни намеси.
През 1947 г. ООН предлага план за разделяне на Палестина на две държави — еврейска и арабска. Година по-късно, на 14 май 1948 г., е обявена независимостта на държавата Израел – събитие, което мнозина виждат като пряко следствие от Декларацията Балфур, обявена три десетилетия по-рано.
- За израелците Декларацията Балфур остава символ на международното признание на тяхното право на дом.
- За палестинците тя е началото на трагедията – „Накба“, белязала тяхното изселване и загуба на земя.
Австралия обявява война на емута
На 2 ноември 1932 г. артилеристите от Кралската австралийска армия откриват огън по необичаен противник – стадо от около 50 емута. Това е началото на „Войната с емута“, едно от най-странните събития в световната военна история. И да – това се е случило наистина. Австралийската армия, с картечници и камиони, се изправя срещу… големи, бързи и упорити птици, които ще се окажат далеч по-трудни за победа, отколкото някой е предполагал.
Как се стига до тази „война“
След края на Първата световна война хиляди австралийски ветерани получават земя в щата Западна Австралия, за да започнат нов живот като фермери. Но през 1932 г. страната е в тежка икономическа криза. Сушата унищожава реколтата, а над 20 000 емута – големи, нелетящи птици, започват да мигрират от вътрешността към крайбрежните ферми в търсене на вода и храна.
Скоро земеделците се оказват безпомощни: птиците унищожават посевите, тъпчат загражденията и причиняват огромни щети. Отчаяни, фермерите се обръщат към правителството за помощ. Министерството на отбраната решава да „помогне“. На 2 ноември 1932 г. в района на Кампийън, Западна Австралия, пристига малка военна част, водена от майор Джордж П. У. Мередит, въоръжена с две картечници „Люис“ и 10 000 патрона.
Първата операция започва при група от около 50 емута. Войниците откриват огън – но птиците веднага се разпръсват във всички посоки. Само няколко са улучени. Така приключва първият ден от „войната“ – с нула резултат и много подигравки в пресата.
Армията губи, птиците печелят
Следващите дни не са по-успешни. Емутата се оказват изключително издръжливи, бързи и трудни за уцелване. Те се движат в малки групи, а всяка от тях се води от „водач“ – птица, която предупреждава останалите при опасност. Картечниците често засичат, боеприпасите свършват, а теренът прави движението на армията почти невъзможно.
Медиите в Сидни и Мелбърн започват да публикуват иронични заглавия като: „Армията губи битката – емута печелят войната“. До средата на ноември, след повече от две седмици опити, войската успява да убие едва около 200 емута от десетки хиляди. На 10 декември 1932 г. операцията официално е прекратена.
Майор Мередит по-късно признава с чувство за хумор: „Ако имаме дори малка част от военната стратегия на емута, бихме могли да водим война успешно.“
Вместо оръжия, фермерите започват да използват огради и капани, а през следващите години правителството въвежда система от премии за всяко убито ему, която се оказва далеч по-ефективна. Днес „Войната с емута“ е част от австралийския фолклор и национално чувство за самоирония.
Още събития на 2 ноември:
- 1976 г. – Джими Картър е избран за 39-ия президент на САЩ
Родени:
- 1755 г. – родена е кралицата на Франция и Навара Мария-Антоанета
- 1858 г. – роден е българският премиер Димитър Петков
- 1897 г. – роден е българският писател Асен Разцветников
- 1938 г. – родена е кралицата на Испания София Гръцка
Починали:
- 1950 г. – умира британският драматург Джордж Бърнард Шоу („Оръжията и човекът“, „Пигмалион“, „Цезар и Клеопатра“)
