С помняте ли си онова лято на 1994 г.? Много от нас го помнят сякаш беше вчера. Световното първенство по футбол в САЩ превърна нощите на България в безкраен празник. Мачовете започваха късно, продължаваха до сутринта, но никой не мислеше за сън.
Цели семейства и съседи се събираха пред телевизорите – в хола, в мазето, на двора, на улицата. В някои квартали изкарваха телевизорите на тротоара, слагаха столове и пейки, и целият блок гледаше заедно. Чуваше се смях, викове, песни, а когато дойдеше победата – сякаш самата нощ светваше.
А най-особено беше преди самите мачове.
Градовете утихваха – улиците бяха празни, заведенията притихнали, сякаш цялата страна затаяваше дъх.
Само светлините от прозорците издаваха, че вътре всички са будни. Тишината беше наситена с очакване, с онова сладко напрежение, което можеш да усетиш дори във въздуха. И после, с първия гол, тишината се пръскаше на хиляди радостни викове, които се смесваха и се изливаха през отворените прозорци. От всяка къща, от всеки блок се чуваше едно и също ликуване, което се сливаше в общ хор.
Улиците изведнъж се изпълваха с хора. Колите кръжаха из централните булеварди, клаксоните ехтяха непрестанно, трибагреници се вееха от прозорците. В София хората се качваха върху паметника на Съветската армия и окачваха огромни знамена върху фигурите.
На „Орлов мост“ и в центъра на Варна млади и стари танцуваха по асфалта, сякаш празнуваха национален празник.
В Пловдив на Главната улица непознати се прегръщаха, някои дори плачеха от радост. В Русе разказваха, че лодки с фенове плавали по Дунав с развяти знамена и факли, за да отпразнуват победите.
Беше лудост, но хубава лудост. Всяка победа ни караше да вярваме, че всичко е възможно и да мечтаем с една единствена мисъл за следващия мач: „защо пък не“. В заведенията музиката не спираше, а хората играеха хоро до сутринта.
На следващата сутрин отивахме на работа или на училище със зачервени очи, но никой не мислеше за умора – всички носехме една и съща енергия. Дори учители и шефове гледаха с разбиране, защото и те самите бяха стояли пред екрана.
Онези дни бяха като приказка – една малка държава, която за миг повярва в себе си и излезе на улицата да го отпразнува.
Еуфорията беше толкова силна, че никога не се забравя. И как да забрави човек онова лято, когато всички бяхме едно цяло и нощите ни бяха по-светли от дните.
