Нашият. И нашето прекогнитивно отношение към него
Трудно е. Но ще пробвам.
***
Защо ли? Самият Захарий, нашият велик свидетел-хроникьор и вечна писателска съвест, се оплаква още в предговора на свойта първа сериозна биография на Дякона: „Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участваше цялата българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които сеятелността се захваща от 1870-1875 година“.
***
Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил на своя глава, докато съедини духовете, цели пет години (1867-1872).
***
Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания, ни някакви си архиви съществуват, към които са се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона, казва Стоянов през 1883, малко преди смъртта си.
***
„Васил Дякона“, чудя се озарен. Кога този човек се е пречупил, кога е пораснал на няколко века и е станал нашия втори европейски политик след Раковски?
***
Кога ще си спомним „геополитическата“ му мечта – да застанем наравно с всички европейски народи?
***
Имате ли каквото и да било обяснение вие? Щот дори Захарий няма – той говори като за светия, нормално. За човека, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба, за когото са се приказвали толкова анекдоти, който е ставал предмет на разговор и в заптийските одаи (т.е. легенда и за турските ченгета, и за българската предателска агентура тогава, нещо като прото-ДС).
***
Той не само се е вардел, разбира се, да напише някое писмо, не само е унищожавал отправени към него писмени документи, но е мислел денонощно как да скрие не само себе си, но и комитетските книжа.
***
И вижте как Захарий го описва, нечовек: „Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевненския Саърпазар, после няколко деня, с шаячно даскалско палто и с жълт девит на пояса, той купува буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, когато са свидетели само ясната месечина и дребните звезди, верните му приятели от Карлово го пращат отвън града по Троянската пътека“.
***
Да, уважаеми съвременници. Иван Арабаджията от Царцово, Поплукановите от Ловеч, известяват, че Онзи, нашият, едва успял да избяга от Татар Пазарджик, след тамошно предателство, но че Той е. И след арабаконашкия обир от Общия в ранната есен на 1872, съграденото от него – Него – започва да се срива чрез предателства като кула от карти. Какво ли си е мислел нашият тогава?
***
Нашият.
***
Не ви ли примира сърцето? Нашият?
***
Колко други „наши“ има?
***
Освен това неустрашимият български бунтовник, продължава Захарий, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякого се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения.
***
А унизителното самохвалство – „аз това направих“ – е било съвсем чуждо на Нашия.
***
И да напомня тук най-голямата ни национална рана – как не се намериха бадева момчета-юнаци, които да нападнат, дори с голи ръце, конвоя към София до Гологота-та и да го скрият пак? Fear and loathing.
***
Сам.
***
Изоставен. От собствения си народ.
***
Ще ходи на обречен държавен османски процес (дет не се знае дали е процес, или просто „предварително изслушване“). При това – ранен в ухото при екшъна в Къкрина, полузамаян, болен, но с необходимия висок дух, от който можем само да черпим смелост.
***
И пак ще е сам, други нямало. Мен ме е срам, честно. Сигурно има сто кумулативни причини що така, що иначе, той си знае още от пролетта на 1872, а може би и от по-рано, какво го чака. Но не вика, а, не знам, не съм аз, чакайте малко, аз само еди-кво си, в грешка сте.
***
Ето това е мъжество. Колцина от нас са способни на подобно нещо? Риторичен въпрос.
***
Захарий: „Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен от покойния Дякон, от бащата на апостолите“.
***
Познаваш ли ти Васил Дякона – той говореше така и така, казвали селяните, на които из паметта не беше изчезнал героят.
***
Цяло чудо е, че Левски не е предаден на османската местна власт (каймакамите etc.) в продължение на поне четири години чак до есента на 1872 – това вероятно означава, че тайната комитетска система е работила. Ерго, това са стотици във ВРО, имало е все пак и великолепни българи, които са запазили тайната.
***
Да, прости смъртни сте, огъвате се пред властта и до днес, човешко е. Нечовешкото е Той.
***
Но безпристрастният поглед, разбира се, казва така (в стил Захарий пак): който ще изучава епохата на Левски след изминуването на 30 години, остава да определи мястото на тоя последния в нашата история.
***
И тук нарочно изключвам пристрастието и участието си във футболния клуб. Питам се: дали опашките на 19 февруари за почит де факто не са непомерен кич? Щот не водят до нищо, освен до нови опашки догодина? Кажи, байно, да си кажем кривиците?
***
„Колкото и да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя“. Миличкият той, Захарий, уж простият, който се образова, за да разкаже.
***
И най-хубавото, което е казал, още в предговора си: „(Левски е) човек, който захваща от а, б, против когото е всичко – такава смелост, такава вяра в бъдещето!“
***
Невъзможно е да се каже нещо повече след това.
***
Поклон, Апостоле. Дано не ги гледаш от отвъдното, защото някак те бесят пак и пак през цялото време, с отложено несъзнато удоволствие тип „и аз се поклоних там“, и не знаят що вършат.
***
А твоите наследници-политици наричат обикновената безпринципност „компромис“ и… Но млъкни, сърце.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
