Към какво се стремим – към трудното познание или лесното говорене?
Да започнем с нещо забавно. В прословутия в момента разказ на Лев Николаевич „Чехов“, едната сестра казва така: „… барышу наклад — большой брат. Бывает и то: нынче богат, а завтра под окнами находишься.“
***
Смисълът на старата руска поговорка е ясен – че успехът и провалът са „братя“, и че в различни случаи единият става по-големият; че днес си „горе“, а утре – може да просиш под прозореца на „помешчика“.
***
Няма да коментирам невежеството като цяло – то ни обема от около 30 години насам, и нахално превзе и се превърна в самата среда. Днес отдавна сме отстъпили от самата идея за „знаене“ – парадоксално, в ерата на Гугъл никой не знае нищо за нищо, вероятно защото смята, че може да го провери с два клика. А „когнитивното“ възмущение, основно във Фейсбук, ме разсмива нечовешки (особено предвид факта, че става дума за предимно „когнитивно предизвикани“.)
***
По-лошо, самият порив за знание е чао. Разбира се, аз още като малък (културологичен фрийк от 5-годишен, no less) съм си прочел в оригинал „Много ли человеку земле нужно?“, както и, примерно, „Проезжий и крестьянин“, даже „Чевенгур“ на Платонов (което граничи с невъзможното в оригинал, както и „Валпургиевата нощ“ на Веничка Ерофеев). Разликата е, че аз ЗНАМ, ерго, ако някой не ЗНАЕ, по-добре да си трае.
***
И това, заклевам се, някак си е свързано с хюбриса, а не с некадърните ПР-съветници от вече 30 години насам. Всеки, буквално всеки, може да бъде тяхна жертва, виждали сме го многократно.
***
Извинете за руския, но: вспоминаем дня рождения Антона Павловича Чехова, btw (29 января, уже 162 лет исполняется etc.). Не только рассказ «Толстый и тонкий», но и «Хамелеона», «Лошадиную фамилию», «Злоумышленника». С одной фразы вспоминаем «Степь», «Скучную историю», «Дуэль», «Палату № 6», «Дом с мезонином», «Душечку», «Попрыгунью», «Рассказ неизвестного человека», «Человека в футляре», «Ионыча», «Крыжовник» и далее по огромному списку.
***
И най-вече фразата „замечательный день сегодня. То ли чай пойти выпить, то ли повеситься“.
***
Като казах „хюбрис“: това е слабото място на древногръцките герои. В днешното дигитално време бихме могли да го преведем така: простият колкото-си-иска потребител на соц-мрежи има медийната възможност да се възгордява спрямо авторитетите и учените, и да им търси релативистка сметка, нещо като нов Терсит.
***
Разбира се, паралелът е тънък, и ако се върнем към древните, боговете в техните очи са били твърде ревниви, твърде обидчиви, дори “passive-aggressive” (смея се).
***
Тук трябва да примомня за Ниоба, дъщеря на зверски наказания Тантал. Тя се жени за Амфион (който е истински „джендър“ и „би“, щот е любовник на Хермес, ма сега, в условията на либерален императив, тва даже е препоръка). Амфион, този красив гей, дори е син на Зевс и Антиопа. Та, Ниоба, прото-кифлата, решава да се изстъпи и да каже пред боговете, че тя не само е от добър произход, но и че е родила сума ти деца, следователно иска боговете да я уважават. Даже прави огромната грешка да каже, че децата на Лето (добре, Летона на български) от Зевс – боговете Аполон и Артемида – били някак по-зле от нейните девет деца (знаете ги тези парвенюта, как техните деца би трябвало да получават повече, само защото тате плаща).
***
Тва, разбира се, достигнало до ушите на Зевс. Та тандемът Артемида-Аполон отишли в Тива, щот са богове, и изтрепали децата на Ниоба и Амфион, и тва би трябвало да е поучително за всяко днешно парвеню. Не че съществува надежда за нещо подобно.
***
Но на въпроса: боговете винаги наказват хюбриса, и те каменизират Ниоба в тогавашна Мала Азия, днешна Турция. И до ден-днешен там има Aglayan Kaia, близо до Босфора.
***
Но понеже говорихме за хюбрис: вижте Марсий. Този колега решил да сваля несваляемата – Атина Партенос („партенос“ означава „девствена“, т.е. не пипа мъже, дори вечно възбудения си брат Хефест). Значи, Марсий по начало прилича на бързо забогателите наши (земеделски и енергийно), обаче – продължавам промяната – някак не изчислил добре. Марсий не на шега прилича на определени наши бизнесмени – обича купоните, приятел е на Дионис, разцепва се с кинти и курви, дори пее в тогавашните чалги, плаща на менадите да идват и да се, хм, целуват, докато той гледа.
***
И прави огромна грешка – предизвиква Аполон, казвайки, „аз ще те надговоря и надсвиря на лира“. Да помислим: верно ли надмогването над политиците ни прави по-съществени?
***
Марсий се опитва нечовек, и губи, и си заминава. И ни припомня, че има богове (в случая – на познанието, пък и божественото свирене на лира).
***
И да – хюбрисът на Марсий, накрая нашибан от Аполон с камшик и сломен, означава, че боговете винаги печелят. И Арахне, (паякът), няма как да спечели тъкаческия мач срещу Атина Палада.
***
Трябва да припомня и нещо друго – въпросът за “Quo vadis, Domine”. Значи, бъдещият Св. Петър решава да избяга от Рим, щот, нали, страшни гонения на християни при Нерон, и се засилва да си бие камшика по Апиевия път. Обаче – почти като онова от Дамаск – има видение. Явява му се нашият спасител Христос. И Петър пита, „къде отиваш, Господи?“ Guess what – Господ му казва да се върне, да направи саможертвата.
***
Представете си ужаса на Петър.
***
Ужасът е екзистенциален, отлагаме го само чрез любов.
***
И пойдет все прахом, както се казва във великия споменат разказ на Толстой.
***
И сега кво – да пием чай или да се обесим? Answers on a postcard.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
