Т рите вещици от Макбет – и тъгата по „европеидността“
Днес се замислих за – няма да повярвате – Крищиану Хроналду (както звучи на португеш). Това е въплъщението на левия ужас – огромен футболист, но най-вече огромен бранд, който сякаш хем символизира триумфа на runaway capitalism (по Леви-Строс), хем прилича на Аполон.
***
Не става дума дали е красив мадейрски ром, а че историята му прилича на аполоновата, без, разбира се, да има сестра-ловджийка там, като сестра му.
***
И не говорим за митология – тип Ереб (мракът) и Нюкта (нощта) са родили Танатос (богът на смъртта), а Футболос е родил от зевсовото си тяло/глава, почти като Атина Палада, някво гениално аржентинско момче в предградията на Буенос Айрес, леко дебеличко (и тринайсти бог в додекатеона, на футбола). Последното, разбира се, си го съчиних. Да, говоря за покойния Марадона.
***
Между впрочем (както казват по-глупавите сред нас), да напомня: всичко в древногръцката митология е и „самото нещо“. Т.е. богът на нещо в древния ум е едновременно и то самото. Например, Немезис (Немезида) е хем богиня на отмъщението, хем самата идея за отмъщение. Ирене, богинята на мира (която в древността не я уважават много, зараси военизирания ум), е и самото състояние на отсъствие на война. На каквото се радваме в Европа вече 75 и повече години, ако не броим онова в Югославия.
***
Всичко това става ясно, едва когато разберем, че Джордж Елиът е жена.
***
Горното е намигваща препратка към гениалния ироник Уди Алън. Само да кажа, понеже малко по-натам ще говорим и за отвъдното, че в древногръцкия ум – в царството на Хадес, т.е. „Ада“, текат няколко реки: Флегетон, реката в пламъци, Ахерон, реката на нещастието (по кантианскому), Коситос – потокът на тъгата по умрелите, и най-вече Лете (или Лета) – реката на забравата. На английски е още по-красиво – the waters of forgetfulness.
***
Струва ми се, че ние, българите, плуваме предимно в последната.
***
Приживе.
***
А защо Роналдо ли? Защото в мойта феноменология това е абсолютна икона на индивидуализма и – дори – културния детерминизъм. Тук ще изключа простата иконография (че някак насила отне фланелката с номер 7 от Кавани, култова за феновете на „Манчестър Юнайтед“, Кантона, Бекъм etc.), и ще добавя, че извън роналдовия маелстрьом от рекорди и числа, ние не си даваме сметка за това как подобен спортист се самопревръща в атлетична машина, в робо-футболист, който спазва „военен“ реживм, и в някой, който оправдава всички очаквания, през цялото време.
***
Роналдо е „пепеляшкото“ от Мадейра, превзел света; самосъздаденият ницшеански свръхчовек, който генерира размита граница между Роналдо Човекът и Роналдо Култът. С извинение за многото пълни членове, които никой вече сякаш не знае къде да сложи.
***
Но ако сме честни, да кажем така: това е велик символ на самосъздадения успех, на победата на всяка цена и устойчивостта; вие можете да му се подигравате, че е изпуснал дузпа срещу Владо Стоянов и „Лудогорец“, но имам много лоша новина. Вие сте никои (дори не разбирам защо ви говоря на „вие“).
***
Да, в днешната либералистично-плебейска култура на слабаците „всеки плебей е важен“, а Роналдо отнася целия хейт на света. От мен обаче отнася целия „фейт“.
***
Ще се съглася само с някой, който би казал „ми Роналдо не пресира“, но то и Погба и Бруно не го правят – което ни препраща към проблемите в средната линия на „Манчестър Юнайтед“, а това е съвсем друг (халфов) разговор. Тук само казвам, че Роналдо не приема онзи harum-scarum подход. Той сам е Вселена, няква негова си. Пълно е с талантливи футболисти тип „лигльовци“ – ще спомена само Дзаниоло в „Рома“, Педри в „Барселона“ и (примерно) Хаверц в „Челси“. Но то и дебеличкият бог на футбола (сещате ли се как древните изобразяват Купидон??) не пресираше – от „Архентинос“ до „Севиля“.
***
Ерго, останете си агностици.
***
Пак между другото, трябва някой път да ви запозная с дясната концепция за „small state“. Тя, най-общо, означава, че етатистите винаги се провалят, защото държавното ги предава. Държавата винаги създава цивилозационна пропаст между Исканото и Възможното – още от периклови времена.
***
Аривистите, аривистите, те да са живи. Ако позволите тази далечна препратка към Вазов. Но моето предупреждение – пазете се от тях.
***
Да напомня: мисленето също е работа, макар че у нас не го „аресват“ – в страна, в която сюблимното житейско постижение е да имаш профил във Фейсбук, откъдето да бълваш глупости.
***
Така обикновено се стига до „нашия рулевой“, според стиха на Михалков. Днес е този, утре ще е онзи, а за вдругиден, когато всички вече ще сте мъртви – не ми се мисли.
***
Чакайте. Искам да оставя една относителна културна България на дъщеря си. Но се опасявам, че и тя вече е по веберовски разомагьосана.
***
И аз, с цялата си битка за модернизъм, не успях.
***
За край: в Щатите има една гениална кампания за ваксинацията със слогана „Patience Not Patients“. Не разбирам защо нашето служебно правителство не рекламира агресивно това, с ендорсъри-звезди, което би ни изтръгнало от дъното на Европа, поне по един показател.
***
Разбирам, де.
***
Разбирам от 30 години насам.
***
Струва ми се, че се родея с трите вещици в „Макбет“ – с тази разлика, че никой не ме слуша.
Усмихнато човече. But that’s me – always flattering to deceive.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
криза, която тихо расте" />
