З елена пътечка към малка рекичка ме отведе, вървях към безкрая и се надявах да видя всички водни обитатели. Да успокоя съзнанието си сред зеленината и хладината някъде там около нея. Напевният ромон на реките и поточетата винаги ми е действало изключително релаксиращо и както се казва в много детски приказки, живата вода дава дълголетие, мир и спокойствие!
Уви, в един момент изминала около десетина метра стигнах до края на красотата, на природната ни даденост. Учудих се защо в това тихо, спокойно и красиво място няма жив човек, продължих напред и осъзнах проводника на загубилия се човешки интерес, който ни обричаше на гибел - беше ...царството на.боклука.
Една жаба изскочи кой знае от къде и закряка ужасено върху двулитрово пластмасово шише от бира.
Бълбукането и шумът на течащата река ме върнаха години назад в детството ми, когато под малкия водопад и образувал се вир на едно поточе се лееше смехът ни, смесен с писъци и плисъци от пръскане с вода .
Затворих очи, за да изчистя съзнанието си от видяното и болката от нехайството, с което превръщаме райските кътчета в гротескни апокалиптични картини и в тъмнината на съзнанието ми се разкри невероятна картина:
Затворете и Вие очи! Само за миг си представете жени, които пеят...с кобилици на раменете си, понесли домашно тъканите черги към извора на чистота – реката!
Вижте, погледнете бодрите им здрави лица, ритмично отмерените движения, смеха, който струи в очите им, сред подхвърлените закачки виждате ли синевата – -красотата?
А сега си представете празни речни корита, пълни с отпадъци, пресъхнали извори и жажда, която ви кара да дадете всичко, което притежавате само и само за да получите скъпоценна глътка чиста вода.
Прибрах се с чувството, че съм изгубила себе, себе си и детството на всички настоящи и бъдещи палавници.
Загубих ли ?... Дааа, загубих много, но кой ли ще разбере? Загубих песента на реката, мълчанието на рибите, трепета на синята вода, усмивките на децата и най-вече тяхното бъдеще!
Бях обгърната от тъга както мъглата ни обгръща и няма светъл лъч, който да ни посочи вярната посока.
Исках да крещя от безсилие, но вместо това с наведена глава тръгнах към хотела.
Неусетно облизвах пресъхналите си от жега устни, копнеех за хлад и чаша вода, синът ми беше в леглото си, за което се благославях, какво ли щях да му покажа, ако беше с мен?
...Отворих вратата и го видях, сънен с босичките крачета, протегна към мен ръце с надежда:
- Мамо, жаден съм – каза синът ми, погледнах в невинните детски очи и се паникьосах откъде да намеря чиста вода, живата вода, която да утоли жаждата ни?
Аз не знам, а вие?
