Т я е реката, стаила спомените от детството – с кристално чистите си води, с бързеите, с белите камъни, по които ходехме боси, с рибите, които ловяхме с ръце... Бяхме толкова щастливи с нашата река, но това беше толкова отдавна – преди повече от петдесет години. Всъщност, едва ли имат значение човешките години за нея? И днес съм благодарна, че я има моята река! И то не коя да е!
Тя беше, но и сега е мой добър приятел и съветник.
Тя е реката Искър! Бродили сме по поречията на двата й мощни притока – Бели Искър и Черни Искър. Меките, но стръмни рилски пътеки са ни водили нагоре и все по-нагоре покрай бълбукащи малки и по-големи реки, оживели сякаш след зла магия – вълшебно-тайнствени, замечтани, събрали и неизживени, неизказани тревоги за бъдещето. Втурнали се по скалистите нанадолнища, те и сега препускат неудържимо, бързат да споделят на всички по пътя си – на боровете, на тревите, на цветята, на най-малките камъчета за своето начало, за родството си с рилските върхове, за рилските красоти, загадки и чудеса. Там, горе, под снежните преспи се сътворяват чудесата! Там, в дивите рилски гори сме вдъхвали от омайния, пронизващо-ледения и ухаещ само там на борова смола и мащерка рилски въздух. Слава богу, че все още има тук и там в България приказни места, спасили се от вандалското човешко присъствие.
Тя, моята река, уви и тя пострада от вандализма. С присъщия й устрем и копнеж е все така забързана, поглъщаща с множеството си притоци – поточета и рекички от снежното величие, сила и мъдрост на Рила. Но къде са призрачните й чистота и нежност?! Сега е укорително тъжна. Няма и помен от онези риби, които се стрелкаха във водите й, ням е погледът й. Бреговете й пак са в прегръдките на могъщите борове и скали, но в дълбините на душата й се таят горчилка и ужасяваща печал! Какво направиха хората с нея за петдесет години?! В какво я превърнаха? Някои от бреговете й дори са сметища! А тя, вместо да роптае срещу варварствата, през болката си дори не спира да дава щедро от чудодейното си съкровище - питейна вода! Злопаметството е присъщо на човеците, не на реките.
Тя е все така предана, всеотдайна и вярна на дълга си да дарява живот - от векове и за векове. Превъзмогнала предателството на хората, през котловини и проломи, до самия Дунав продължава да събира вселенски сили и да ги раздава в името на живота. Но до кога ще издържи?! Без всички нас, без общата ни загриженост, съпричастност и отговорност, без нашата обич, едва ли дълго?!
Тя е мой приятел, надявам се да стане и ваш, за да я има!
