- Помниш ли старата река, която минаваше през нашия град? Колко красиви бяха нейните брегове – накичени с пъстри камъчета, подобни на нежни огърлици от скъпи диаманти. Помниш ли как водата искреше под лимонените слънчеви лъчи? А колко весели рибки се стрелкаха по речното дъно, танцувайки под опияняващите звуци на природата?
Една елегантна върба свеждаше клони и страстно целуваше бистрите води, сякаш родена от магията на народните приказки. Дали вечерно време тук се събираха самодиви, а духът на онзи прекрасен момък, загинал по тези места, все още минаваше по дървеното мостче в търсене на другарите си?! С мъка наблюдавам сълзите на твоята майка – Природата, която оплаква своите рожби – отдавна погребани под бетонните плочи.
Те викаха за помощ, плачеха и се молеха за глътка въздух. Тя протягаше ръце към тях, молеше се, но никой не чу гласа й. Птиците падаха в предсмъртна агония, вятърът се бунтуваше, а земята трепереше от гняв и възмущение. Никой не успя да помогне на клетата майчица. Настъпи „тихата пролет“! И сега ни очаква безкрайна самота.
На бреговете гният захвърлени дънери. Прежаднялата земя изпи и последната капчица вода. Зелените склонове се оцветиха в сламено жълто, а всякога веселите жаби изчезнаха завинаги. Докога ще продължи това? -
Малкото найлоново пликче всеки ден провеждаше подобни монолози, като се надяваше, че мълчаливият къс скала все някога ще му отговори. Тъжното бе, че това самотно съществуване щеше да продължи още поне столетие, а пустеещите скали повече никога нямаше да бъдат прегърнати от топлите води на старата река.
