Моите реки

"Стара Загора, ти най-прекрасното градче, в теб слънце сияй, Бедечка бавно тече…"

Може би няма старазагорец тинейджър от 80-те, който да не е пял с гордост тази песен. Бедечка, която лениво си течеше, е реката на моето детство. И някакси все не можех да си я представя в онези неособено любими задачи по математика за реката и лодката, която се движи по и срещу течението. Но това си беше нашата река, в нашия град. И ние си я обичахме.

После беше Марица, изтегнала снага през красивия Пловдив. Марица – романтична като любовта, непокорна като младостта.

Днес живея в друг прекрасен град – Смолян. Понякога обичам да се спирам и да наблюдавам реката, която тече през нашия квартал. В по-сухите лета е по-малко водна, при дъждове – се поналива. Но винаги е чевръста като родопска домакиня. Бърза по пътя си. Понякога е толкова бистра и чиста като поглед на малко дете. Разкрива всичките си тайни на дъното. Понякога е разлютена и замътена. Бучи и отминава. Като нас и нашия живот.

Бързаме, все бързаме. Понякога сме искрени, понякога – не. Но вървим напред. Заобляме ръбатите ъгли на ежедневието, паметта ни отмива лошите думи, настроения. Измива неприятните спомени и пречистени вървим напред. И можем да сътворяваме красота. Като реките.

Многобройни са примерите за реки изваяли красота. Дъхът ми спира като попадна на фотоси от Крушунските водопади. И реките в Родопите са майстори - Каньона на водопадите, Буйновското ждрело… Едва ли има хора, които не са виждали изгледи с прекрасните извивки на Арда. Но няма да изреждам, защото рискувам да пропусна някоя. Наистина са многобройни.

Преди години бях с приятели в планината, любувахме се на Каньона на водопадите. Вървяхме покрай бистрата рекичка, възхищавахме се на прелестта около нас и весело си приказвахме. А когато ожадняхме, проведохме кратък дебат - реката до нас - бистра, студена, тичаща надолу към града, дали е достатъчно чиста и годна за употреба. Достатъчно нависоко ли сме, за да сме сигурни, че никой не я замърсява. От друга страна нали извира някъде близо над нас, със сигурност не е минала през населено място. Тогава жаждата надделя и ние се наведохме да пием с пълни шепи от бълбукащия поток. Но колко са тези девствени реки у нас?

Такива сме ние, хората. Имаме склоност да се самозабравяме. Стъпили най-високо в еволюцията си мислим, че сме непобедими. И нараняваме природата. Горите се секат безразборно, способни сме и най-райското място да превърнем в сметище. И си мислим, че сме извън закона. И ако успяваме да заобиколим нашите си човешки закони, то природата не прощава. А водата може да е много опасна – примери много.

Най-пресният и най-болезнен от Аспарухово. Раната е още много прясна и боли. Дори нашата чевръста Черна преди години изплака болката си и гневно изскочи от коритото си. За щастие нямаше жертви, само наводнени къщи, унищожено имущество, коли. Предупреждение, че не сме вечни. И не сме толкова високо, колкото си мислим. Да имаме очи за дарената ни красота. И да я опазим!

Наскоро прочетох фразата „Да сънуваш реки”. За мен това е да сънуваш красота. Да вървиш напред. Да се развиваш. Дните уж едни и същи, а неповторими със своите усещания и мечтания. Като бистрите ручейчета, весело подскачащи и бълбукащи невинно, забързани да пораснат в река – пълноводна, силна. Река, устремена към още по-могъща сила... И така винаги напред.

Аз сънувам моите реки. А ти?