Моята река и нашата природа

„Ние водим война с природата! Спечелим ли я, сме загубени!“ Хъбърт Рийвс

Като дете обожавах да слушам историите на дядо за пълноводната река Марица, в която той и приятелите му от квартала са се къпали като деца. Била е изпълнена с живот, чистата й като сълза на дете хладка вода е приютявала игрите и приключенията им. Слушах с почуда тези истории, защото на нас ни бе забранено да се къпем в Марица. Казваха, че е прекалено замърсена и опасна за здравето ни! На въпроса ми кой я е направил толкова опаснa, старецът свиваше тъжно рамене и отвръщаше със срам: „Ние, хората“.

Днес върху пресъхналото й корито живеят неодушевени пластмасови видове, създадени и оставени там от човешка ръка. Тях никой не ги закача, защото са „защитен вид“ и популацията им расте главоломно. Ще ги разпознаете лесно, имената им са много известни – „Кока-кола“, „Спрайт“, „Банкя“, “Каменица“ и т.н. Размножителният им период е целогодишен, защото са плод на човешка немарливост или просто апатия към околния свят.

Живите създания също са все още там, макар и на ръба на оцеляването си. От време на време се чува дрезгавият глас на крякащи жаби, по погрешка взели някогашната река за блато. Изпитвам дълбок срам, гледайки как децата на природата се борят с човешките отпадъци и осъзнавам, че тази битка е твърде неравностойна. Предмет без душа не би могъл да разбере когато някой му се моли за милост. И под предмет нямам предвид празните бутилки, а нашите изпразнени от съдържание човешки души. Страхувам се, че един ден самите ние ще се молим за прошка и милост, но гласът ни ще остане глас в пустиня – тази, която сами създадохме, унищожавайки оазиса, в който преди сме живели.

Има едно човешко чувство, наречено емпатия – способността да съпреживяваме чуждите емоции, чувства и мисли. Тази емпатия поддържа вярата ми в човека все още жива, както и реакциите на жертвоготовност и геройство, породени от нея. Затова нека за миг си представим, че сме от другата страна – ние сме водата, дърветата, животните. .. Хайде, читателю, затвори очи и си представи...

... че си една мъничка, съвсем миниатюрна трудолюбива мравчица, тръгнала от рано сутрин да събира храна за зимата. Радваш се на живота и топлите слънчеви лъчи, които те зареждат с енергия, така необходима ти за дългия работен ден, през който ще носиш на гърба си тегло, няколко пъти по-тежко от твоето собствено. И изведнъж учудено установяваш, че някаква огромна сянка е закрила топлината на слънцето и с любопитство вдигаш глава нагоре, само за да може на негово място да се настани ужасът.

Една гигантска човешка стъпка лети към твоето крехко, незначително телце и в този миг осъзнаваш, че днес ще бъде денят на твоята смърт. Последното нещо, което зърваш, е самодоволната усмивка на тоз демон в човешки образ и триумфа в неговите святкащи от извратено удоволствие очи, което ти подсказва, че той съвсем не неволно, ами абсолютно съзнателно е решил да те стъпче и сложи край на живота ти. Издъхваш, преди да си успял да се запиташ „защо”?

А сега си представи, че си дърво. На цели триста години, живял си повече от което и да е човешко същество. Ти си много важен елемент от природата, защото безвъзмездно даряваш с кислород всички останали живи същества, поглъщаш въглеродния диоксид и пречистваш въздуха. Твоят дом е гората, където си пуснал дълбоко корени в земята, живееш хармоничен и достоен живот. Но ето, че един ден твоето спокойствие и песента на птичките, накацали по клоните ти, са жестоко прекъснати от някакъв непознат гръмовен тътен, отекващ в цялата гора. Твоите весели пеещи приятели отлитат стреснати и ужасени високо в небето, но ти няма къде да избягаш.

Можеш само да стоиш все така гордо изправен и непоколебим на мястото си, за да наблюдаваш със спотаена и дива паника как хората отсичат многовековния ти ствол с тези странни причудливи машини, издаващи пронизителен звук и причиняващи невъобразима болка. Те явно не съзнават какъв страх и колко мъка ти причиняват действията им, закачат се едни с други, хилят се и си бъбрят нещо на своя неразбираем човешки език, докато ти умираш бавно и мъчително под атаката на техните резачки. Освен собствената си безславна кончина си принуден с безпомощност да наблюдаваш как твоите братя и сестри биват покосени от същата незаслужена и несправедлива съдба.

Сега си представяш, че си птица. Величествен, свободолюбив и горд орел. Кралят на небесата. Всички се възхищават на твоето царствено могъщество. Викът ти отеква отвъд гори и планини, роден си да покоряваш нови и непознати хоризонти, нищо не може да попречи на твоя великолепен реещ се в небето полет, освен може би само едно нещо... ти си улучен от куршум. Не разбираш откъде се появява тази внезапна, пареща болка в крилото ти.  Досега си си въобразявал, че си неуязвим, но този нов враг е невидим за теб.

Повален от човешкото оръжие, ти се носиш стремглаво надолу към земята, неспособен да предотвартиш своето падане. Не умираш, но славните ти дни приключват безславно. Затворен си в някаква тясна клетка, може би спасен от добри хора, които обаче не разбират, че за теб би било по-добре, ако беше загинал. Защото унизителният живот на инвалид в клетка е участ, дори по-ужасна от самата смърт.

А сега си представи, че си река... жива, чиста, пълноводна. В утробата ти живеят хиляди видове, а стотици живи същества пият от бистрата ти вода, за да оцеляват. Те са твоите деца, към които таиш дълбоки майчини чувства и безгранична любов. Един ден някой започва да хвърля във водите ти отрова, която бавно и мъчително убива децата ти, разяжда те отвътре като болест. Не можеш да направиш нищо, за да защитиш нито тях, нито себе си!

Разбираш, че хората изхвърлят тези странни токсични предмети, но не осъзнаваш защо го правят. Безпомощността ти е равносилна единствено на твоето отчаяние и покруса. Един ден някой поставя на брега табела с надпис „Моля, не замърсявайте природата. Пазете чистота!“ Благодариш с цялата си душа на този притекъл се на помощ добър човек, но скоро установяваш, че неговите усилия са били напразни. Надеждата ти угасва като пламък на свещ, духната от вятъра.

Хората или не могат да четат, или не се интересуват от трагичната ти съдба. Чудиш се какво си им сторила, за да заслужиш такова отношение! Малко по малко губиш от своята пълноводност, както болният от рак губи теглото си. Някога искрящите ти води помътняват. Чувстваш как хората са те предали. Била си извор на живот за човешкия свят, докато той не те превърна в извор на отрова. Ти се казваш Марица, или Дунав, или Янтра, но вече няма значение. За хората си просто кошче, в което могат да изхвърлят своите отпадъци.

Болестта на съвременния човек е в това, че техническият ни напредък расте право пропорционално на моралния ни упадък като биологичен вид. Виновни сме за предумишленото убийство на природата по особено жесток начин. Време е да се откажем от битката си с нея. Да се откажем от своята жестока диктатура над околния свят. Иначе сме загубени.