Моята река

Д етство... Тъй далечно, изгубено в мрачните ъгълчета на стресирания ни ум, завладян от вечното преследване на непостижимото „щастие”!.

Помните ли детството си? Или Ви изглежда като блудкава история от „сапунен сериал”, изпълнен с любящи прегръдки от баби и дядовци, весели семейни ваканции, щури лудории с връстниците и разбира се с по някой и друг шамар от възрастните / тогава подобни дисциплинарни мерки се срещаха честичко, не че сега ги няма, но се правим на „приятно разсеяни” като стане дума, нали децата вече били имали права! /...

Както и да е, независимо какви са спомените от детството – щастливи или не чак толкова, в тях неизменно има река... поне в нашите, тези на децата от нашето поколение. На децата, които играехме на село и по цял ден тичахме прашни из двора, тормозехме животните в курника и ходехме да се къпем на бента... Летните ваканции ни даваха шанс да излезем от желязобетонните кутийки, в които цивилизацията ни беше затворила, в които и до днес погубваме дните си... Това беше най-хубавото време от годината, когато училищният тормоз секваше, родителският контрол отслабваше и ние можехме да се върнам към дивачеството с пълна сила.

Но колко спомени останаха в главите ни? Бегли и разпокъсани моменти, без дата и час... Като този, когато с нашите бяхме на почивка в Балкана и ходихме на риба с тате, а някакви чичковци го глобиха и му взеха въдиците, понеже риболовът бил забранен ... и от къде изникнаха тези, така и не разбрахме! Аз пък и през цялото време се чудех в тази плитка планинска речица каква ли риба може да има, сигурно „цаца” - толкоз ми бил акълът!

Или боят с папури, които доста трудно измъкнахме от един заблатен завой на мудната река край село... но все пак усилията си струваха, врявата беше голяма, смехът и забавата също... А някои тогава си държаха папури и в къщи във вази... Обаче дали знаеха какъв кеф е да раздърпаш кафявото и да го пръснеш?! Едва ли.

А люлеещите се мостове! Друсали ли сте такъв мост, да видите как е едновременно и весело, и страшничко? Особено като погледнеш надолу и видиш онези озадачаващи бели каменни грамади, които уж реката била довлякла... Че как ще ги довлече, та тя е до глезен! Тук си трябва мощ и сила! А то водичка, кротка, плитка, толкоз кекава, че се спъва в по-едрите камъни и се пръска в бяла пяна. Та тя предпочита да заобикаля големите скали, даже малките камъчета, които хвърляме падат на дъното и остават на новото си място, а те тръгнали да разправят хуморески... възрастни! А как се дразнят само като залюлееш моста! Номерът е да изчакаш някой да стигне до средата и тогава изненадващо започваш да скачаш с всичка сила от единия край. И настава една... Викове, закани, обаче ако е някой по-сръчен и успее да се измъкне, трябва бързо да бягаш, че иначе не е за разправяне!

Най-хубаво беше на бента, където хората от близките села ходеха да правят плаж. Там имаше нещо като ниско водопадче и като застанеш отдолу водата ти прави масаж на главата. Налива ти акъл демек! Така си „промивахме мозъците”, а като ни омръзне малко по-нататък имаше нещо като вир – бе по-дълбоко място, където плуваха тези, които могат. Ние май само цопахме наоколо и се пръскахме и бутахме във водата.

Веднъж обаче щях да се удавя, точно там. Както си стоях във водата, така внезапно усетих, че не стигам дъното. Как стана това?! Опитах да се изтласкам нагоре, но нямаше в какво да се опра, започнах да мятам ръце наоколо търсейки нещо ... и аз не знам какво... и.. напипах... тяло! Вкопчих се в него, натиснах и изплувах! Въздух! Най-после! Но какво става?! Въпросното тяло ме натисна пак надолу! Пак се почна! Потъвам, нямам въздух, не мога и да извикам за помощ...! А, ето го, натискам и изскачам за секунди от водата! И то не стоя мирно, веднага ми върна жеста!.. Колко време мина така? Какво става? Не знаех, но накрая усетих как една силна ръка ме подхвана и повдигна и успях да ококоря ужасени очи и да осъзная глупавата и безпощадна ситуация.

Течението е било толкова силно, че ни е повлякло към дълбокото – мен и сестра ми – и двете не сме се усетили, докато инстинктивната борба за оцеляване не ни е превърнала в несъзнателни сестроубиици... никоя не си даваше сметка, че в стремежа си да изплува дави собствената си кръв! Каква сметка можеш да си дадеш, когато въобще не осъзнаваш какво се случва с теб! Добре е, че татко е отличен плувец и беше наблизо, за да хване всяка от двете и да ни даде пореден шанс да съществуваме... Поклон и благодарност към добрия човек!

Е, поуплашихме се тогава, но това не ни отказа от блаженството на хладните прегръдки на нашата река! При всеки удобен случай търсехме това върховно щастие и всеки път оставахме ненаситни, дори когато устните ни посиняваха и се разтреперваха.

А сега... Реката е само детски спомен... скъп, но далечен... Тя е още някъде там. Там, където винаги е била, само дето кристалните някога води сега са кални, мътни и отровени. Понякога се превръща в приказната река от историята за Златното момиче и мени цветовете си... Не знам дали децата още ходят там, то и в селата почти не останаха деца...

Тъжно е като се замисля, но никога не съм водила своето дете там. Сега то стои пред компютъра, лови риба във виртуални реки, копае виртуални градини, за да отглежда несъществуващи зеленчуци!... Какво само причиняваме на децата си в стремежа си да им осигурим най-доброто! Всъщност прекъсваме връзката им с живота! Превръщаме и техния живот, а и нашите съдби в затворничество, а дори не го осъзнаваме. И кой плаща за нашите удобства? Всички знаем – природата! А защо си го причиняваме? За да сме щастливи ли? Нима имаме по-щастливи спомени от детските? Нима имаме по-безгрижни години от онези? Колко ни бе нужно тогава? Въздух, поле, река, свобода... Задаваме си въпроси в редките моменти на осъзнаване, подкрепяме по някоя зелена инициатива, разделяме си боклука.. и толкоз!

А е нужно повече, много повече! Реката е там и ни чака. Чака нашето осъзнато и твърдо намерение да я върнем към живота и така да помогнем и на себе си. Ще го направим ли? Не знам, но ми се иска да вярвам за бъдещето, че както се пее в песента: „Други тичат към реката, винаги двама, винаги, и кипи под тях водата чак до мрак, чак до мрак!”