Тя не е дълга като Нил. Тя не е кокетна като Сена. Тя не е плавна като Дунав. Тя не шуми като Марица в учебниците по история. Тази малка „софиянка” не е с каменно корито като Перловската река. Но тя е МОЯТА река. Тя ме отгледа и до днес живея с нея. Когато строяхме къщата край нейния бряг, за да не се пречкам по детински на майсторите, ме натирваха да джапам в ледените ѝ вирчета и да си правя „язовирчета”.
Тя ме хранеше с първата си коприва, израснала на припечните ѝ брегове. Тя ме поеше с ароматен бъзов сироп от нейните разцъфтели бъзаци. Там, край реката бяха и първите неосъзнати флиртове, когато в горещината на маловодието ѝ махленските момчета се правеха на бабаити, като затваряха с големи камъни вировете ѝ. После връзваха уловените пъстърви на низи и демонстративно ги размахваха в ръце, за да се изфукат: „Виж, че вече съм голям рибар!”.
Тази река е част не само от моя живот, а и от моя дом. Прозорецът на хола е фототапет на живо – планинска река с морени и водопадчета. Вечер в спалнята ромонът на реката ме приспива, а хладината и зеленината ѝ ни спасяват от жегите. Тази река бе и една от причините да остана в родината си преди четвърт век. Така всъщност аз останах нейна, а не само тя моя. Дадох си сметка, че няма да имам втори шанс да живея с високопланинска река в двора. Красотата на езерото, в което тя се влива, е равна на най-известните алпийски езера. Затова преди много години, след първото си завръщане от Швейцария, си го прекръстих „Лаго ди Панчаре”.
Но, както винаги става в днешния ни български живот, има едно голямо НО. Моята река вече не е идилична като в детството. И то не защото загубих детската наивност и сладостта на спомените, а защото тя е омерзена. Да, омерзена, а не само замърсена с пластмасови опаковки, строителни отпадъци, стари хладилници и............фекални води. В нея вече и мамарци няма, а какво остава за онази пъстърва от преди години!
Всеки петък привечер, контрабандиращи помпи – бибета я заразяват с влудяващия аромат на септична яма, стелещ се по бреговете на долчинката ѝ сред селските боклуци и прораснал храсталак. Дори Лагото вече 35 години не е почиствано и се е превърнало в блато, тинясало и затлачено от водорасли-мутанти поради отпадните води.
Снимките на езерото начело на сайта на общината ни са красиви, но лъжовни и без аромат. Всеки пореден кмет се оправдава, че няма пари за канализация и почистване на речното корито и езерото, а всъщност предпочита инертността на нищонеправенето. Пък и колко ще са тези негови подопечни жители с екологично съзнание, дето вместо безплатно да си ползват заустената право в реката или езерото септична яма, ще дадат шапка пари, за да се включат в законна канализация. Тук да не ти е Швейцария с „Лаго ди... ” или някое „...Зее”, в което и ветроходните лодки влизат в езерните води с химическа тоалетна?
Та всеки наш пореден кандидат-кмет обещава чудеса, спазване на правила и чистота, докато сложи табелката с името си на тапицираната врата в общината. Единственото, което прави, е да поизсече инцидентно в коритото на реката дървета, които може да продаде, и да остави безполезните му дървета и храсталак да се вдивяват сред старите дюшеци, изтърбушени мебели и сгурия. Знаем си, че след изборите пак следват нощните бибета.
Ето ни истинските „Столичани в повече”! Живеем сред собствените си отпадъци и нечистотии с лъжовни обещания, неосъществени екомечти и с ненаказан тарикатлък. И ние се чудим защо удавените хора в България от затлачени реки, дерета и безстопанствени язовири са повече от видовете риби, които все още могат да живеят във водите им. Цъкаме състрадателно, плюем в пазвата си и пускаме бибето...................
Мисля си тези работи и пиша тези редове, слушайки ромона на реката. Но всъщност тя вече не бълбука закачливо, а пищи от ужаса на мръсотията, безхаберието и занемарата. Къде са всички екологични организации и пропагандиращи телевизии? Защо те не ни казват, че всъщност няма особен смисъл да изчистваме България за един ден, ако в останалите дни я цапаме безотговорно или допускаме другите да го правят, като мълчаливо ги търпим?!
Една река – един проблем, а може би един изгубен живот някой ден?! Защо още от училище не ни научат да бъдем толерантни към земята, на която сме се родили и определено не опазваме достатъчно? Казват, че в Япония – страна от Изтока, фаворитизираща хармонията, красотата и природата, е въпрос на социален престиж да се запишеш доброволец, за да работиш в облагородяването на императорските градини един-единствен разрешен ти ден. И си взимаш отпуск, което също е нещо изключително в тази страна! После се гордееш с труда си от този ден.
Представяте ли си всички тези доброволци, които отидоха през юни да чистят вече удавената в кал България, да бяха изчистили предварително деретата-убийци? Дали нямаше да им е по-лесно, да са по-горди и повече хора да са живи и щастливи днес?! Не е ли добре всяка година да има седмица: „Да изчистим коритото на нашата река!”, „Да изчистим детската площадка на нашите деца”, „Да изчистим кучешката поляна на нашите кучета”, „Да изчистим надрасканите фасади и спирки в нашия квартал” и т.н. с помощта на съответните общински служби? Да, вярно е, че всеки плаща данъци за тяхната поддръжка, но вижте ги как изглеждат с Вашите пари. Вашият труд сигурно ще подобри нещата, защото когато си вложил собствени усилия и време в облагородяването и опазването на нещо, го цениш и обичаш повече. Така, както аз обичам МОЯТА река..............................
