Страхът от тероризма и престъпността срещу страха от ограничаването на човешката свобода. Светът е изправен пред тази трудна дилема през последните години и още не може да намери добрия баланс.
Можем ли чрез безконтролно подслушване и неизбежно съпътстващата го всеобща параноя да платим цената за малко, макар и временна, сигурност?
Дали сигурността във всеки неин смисъл оправдава ограничаването на личната свобода - това фундаментално право, залегнало в нашата Конституция, в Европейската конвенция за правата на човека, в основата на Обединена Европа. Кое всъщност ни дава сигурност? Къде минава границата между сигурността и полицейщината? Между сигурността и несигурността, между свободата и несвободата.
През последните месеци тези въпроси са актуални с още по-голяма сила у нас. Защото все повече политици и граждани се замислят дали мерките, оправдани с националната сигурност и борбата с престъпността, не застрашават личната сигурност на хората във всекидневния им живот.
Възможно ли е почтените граждани да се чувстват сигурни и защитени, ако във всеки момент някой може да нахлуе в техния личен живот чрез подслушване, проследяване, контрол над интернет-кореспонденцията, заснемане?
Могат ли хората в държавната администрация да работят ефективно, ако са в постоянен стрес дали някоя тяхна дума и стъпка, познанство няма да им навреди? Или е по-лесно нищо да не правят, за да се чувстват сигурни?
Може ли бизнесът да се развива и да дърпа икономиката напред, ако се страхува, че конфиденциалната фирмена информация може да изтече в публичното пространство, да се използва за частни интереси или дори за изнудване?
Могат ли в такава обстановка медиите да бъдат наистина свободни? Или е по-лесно да си наложат автоцензура, а това е по-страшно дори от цензурата?
В днешния свят няма универсални рецепти, но има редица примери, от които да се поучим. През последните години дори в утвърдени "стари" демокрации като Германия, Испания, Италия, САЩ избухваха обществени скандали заради незаконно подслушване.
Има и друг прецедент: Страната ни е осъдена от Съда по правата на човека в Страсбург за нарушаване на човешки права по дело, свързано със специалните разузнавателни средства. Според решението българите не са защитени срещу възможно подслушване.
Съвсем неотдавна Председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу призова европейските лидери да не допускат "манипулацията на страховете на хората и неразумните аргументи", защото те подхранват популизма.
Такава манипулация на страховете е и тезата, че в името на свободата и сигурността на гражданите е оправдано ограничаването на тяхната лична свобода и сигурност. Не ви ли се струва парадоксално?
От нас зависи дали най-накрая, след повече от 20 години, ще загърбим режима, в който проверката беше "висша форма на доверие", а всеки по презумция бе виновен до доказване на противното, бе следен и дори умишлено злепоставян с доноси от специални агенти, а нерядко от свои колеги, от уж близки приятели, съседи и даже роднини.
Ние избираме какво ще оставим на децата си - Държавна сигурност или свобода и лична сигурност. А свободата и сигурността идват заедно и неразделно с персонална отговорност и върховенство на закона, пред който държавните институции и служителите им, включително тези по сигурността, стоят наравно с гражданите.
Защото свободата е избор и отговорността за този избор е на всеки един от нас.
"Тези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност". Казал го е Бенджамин Франклин още през 1775 г. и мнозина си припомнят думите му, близо два века и половина по-късно. Да помислим върху това.
