Психология на изборната активност

И�о �ори 2009 г. бяха не толкова изненадващи, колкото симптоматични за политическите динамики в българското общество. Част от резултатите, които отразиха нагласите на гражданите, бяха заложени месец-два, преди да започне самата предизборна кампания. Победителят беше предизвестен, високият резултат на ДПС - също, анти-ДПС мобилизацията прозираше от всякъде.

Възникват въпроси, важни за общественото здраве, които трябва да получат своите отговори рано или късно. Един от фундаменталните въпроси е дали политическата класа и нашето общество не са изкушени да избират недемократичните посоки, защото са по-лесни и по-бързи, вместо да отстояват сложните, понякога драматични и, разбира се, често неблагодарни пътища на класическата демокрация.

1. Високата изборна активност се обяснява от повечето външни наблюдатели и от нашите политолози като реакция на корупцията, вот срещу тройната коалиция, която не успя да интегрира пълноценно България в Европейския съюз, съпротива срещу разрасналия се феномен на купуването на гласове, на корпоративния и насочения вот.

Но също и бурна реакция срещу стресиращата възможност вотът да бъде разпилян между множество субекти и това да предизвика скорошни нови избори по време на криза. Разбира се, всичко това е вярно. Бих добавила обаче, че с малки изключения, за 20 години демокрация в България вотът обикновено е наказателен. Това, естествено, влече след себе си пълно отричане на стореното от предходната изпълнителна власт, дори то да е обективно значимо.

Да си спомним сатанизирането на Филип Димитров и на Иван Костов, отричането от Симеон Сакскобургготски, а сега маргинализирането на Станишев дори от своите.

Всичко това пречи да се развива институционалната култура на обществото, респектът към държавата и нейните правила, които не се възприемат като свои/наши, а като недетерминирани, потайни и чужди - "техни".

Подхранва се недоверието в политическата система - "всички са корумпирани" - и това води до търсенето на нов политик "месия" - царя, Борисов, а за турците и помаците - Доган.

Като че ли цялото общество е в перманентна позиционна война с държавата, която усеща като враг. Корпоративният и насоченият вот веднага бяха разчетени от българите като опит да се отнеме може би единственото, което демокрацията им даде щедро - садо-мазо удоволствието веднъж на четири години (или по-често) да наказват сурово онези, които са ги лъгали, ограбвали и унижавали.

Не трябва да се подценява прагматичният усет на търпеливите български граждани, че в някакъв момент нещата зависят и от тях. Миг на удоволствие, самочувствие и реванш... печелят битката, макар да губят войната.

Рано сутринта в деня след изборите в кварталната градинка (23 МИР - София) всички се гледаха със съзаклятнически усмивки и се поздравяваха: "Добре се представихме, направихме каквото можахме, не е зле, макар че нашите от СДС-то трябваше да вземат повече..."

И се подновява омръзналият на всички спор дали провалът не се дължи на обединението с ДСБ. Това чувство на удовлетвореност е една от причините гражданите да ненавиждат изборния туризъм. Като да им влезеш в личния свят, в къщата... и да ги съветваш как да въртят домакинството си, къде да вложат парите си, дали да наказват децата или само да ги галят и напътстват.

На национално ниво вотът, който идва от чужбина, е недолюбван дори когато идва от собствените деца и внуци: "Какво знаят те в подредената Холандия/Германия как се мъчим ние тука на полето/в цеха/във фирмата... Да пращат по някой лев и лекарства - това е помощ. А не да питат: татко бе, за кого да ви пуснем бюлетината? Кой е този Цветанов/Пеевски/Янев?"(обобщени отговори от Благоевградско, Гоце Делчевско, Софийско, 2009).

Скептицизмът вътре в страната срещу външния вот на избори 2009 се съчета в парадоксална симбиоза с активизацията на нашата диаспора. Респонденти и приятели, българи от САЩ, Канада и Европа, ме уведомиха, че дори най-аполитичните и дистанцираните сред тях, които не са се сещали за избори през последните десет-дванайсет години, са били активизирани чрез разпространението в мрежата на клипа с предизборната реч на Ахмед Доган в с. Кочан.

Напълно комично е пребледнелият от нарцисизъм лик на Доган, както и неугледният салон на читалището в Кочан, да обикалят из Торонто и Чикаго, из Ню Йорк и Берлин. Но е предизборен факт.

Извън съмнение е, че високата избирателна активност в чужбина беше провокирана от анти-ДПС чувства и от развълнуван „дистанционен‛ патриотизъм.

Така през 2005 г. същата виртуална хъшовска разпаленост донесе отвън 3-5% отгоре за "Атака".

2. Национално значим е въпросът за очевидната анти-ДПС обществена вълна в България, която поставям на първо място в моята класация като фактор за резултатите от изборите.

Победата на ГЕРБ дори с напълно неизвестните имена в листите и още по-неясните мажоритарни кандидати, както и падението на социалистите и царистите, бяха предизвестени, ако анализите се пречупват през лавинообразно нарастващата през последните месеци и седмици нетърпимост към ДПС и персонално към Ахмед Доган.

Неговият безцеремонен и социопатичен сленг зарази и част от местните лидери, което доведе до отхвърляне, готово да прелее към малцинствата изобщо. Дори и децата знаеха, но най-вече смразеният соцелекторат, че при евентуален добър резултат за БСП, единственият им потенциален партньор би било ДПС. Това никой не можеше да понесе.

Разбира се и срамът, че българите бяха обявени от европейските контролни институции "за най-крадливи в Европа", а вината основно се вменяваше на "турските Министерство на земеделието и Министерство на бедствията и авариите".

От своя страна, НДСВ избраха мека, дори изящна кампания по време на чума. Не се разграничиха от никого, не наругаха арогантния слог на Доган, не дадоха ясна алтернатива, което звучеше на избирателите им почти подигравателно: "Като няма хляб - яжте пасти, предлагат ви ги нашите перфектни личности", каза саркастично един бивш активист на тази партия.

Проблемът е, че обществото лесно може да прекрачи границата между ДПС и турците/мюсюлманите, като прехвърли негативите и раздразнението от демонстративното самодоволство на турските елити ("Който не му харесва как управляваме, да духа супата!") върху общностите.

Ниските нива на институционална и политическа култура в България съдържат в себе си риск от двустранен реваншизъм - новите управляващи да редуцират и неглижират представителите на ДПС на всякакви нива на управление и същевременно да ограничат участието на общини с преобладаващо турско и мюсюлманско население в разпределението на фондовете.

От своя страна, елитът на ДПС би могъл да разпалва нови страхове, да изолира малцинствата и да конфронтира своя електорат срещу новата власт. Това на местно ниво рефлектира в дребни селски/градски прояви на битов реваншизъм, който подлага на изпитание равновесното мултиетническо съжителство в ареалите със смесено население.

3. В бр. 26 на "Култура" Антоний Тодоров описва един наистина странен феномен, който се превръща в проблем на обществото - отварянето на една създадена като предимно етническа партия към други етноси и конфесионални групи, както и неумението или нежеланието на българските национални партии да приобщят към себе си малцинствата, като им предоставят сигурност, представителство и равнопоставеност на централно и регионално ниво.

Мога да добавя, че в някакъв смисъл първото е видимост и де факто - политическа мистификация: "Християните да заповядат при нас. Ние сме най-добрите, отворени сме и ще приемем всички!‛ (лидерът на ДПС, митинг в населено място Х., 2009).

Ще цитирам и респондент от елита на ДПС: "Превърнахме се в бунище. Всеки българин, който е прогонен от всякъде, защото е корумпиран или мошеник, или безпринципен и алчен политически номад, намира топъл прием в нашето движение, че дори в близкото обкръжение на лидера - и в парламентарната група, и в ръководствата на централно и местно ниво."

Не си спомням някой от нашите социолози или антрополози да е направил социален и психологически профил на активистите и политиците, които "разширяват" периферията на влияние на ДПС.

В името на справедливостта обаче трябва да се каже, че подобни безпринципни политически номади-кърлежи са налепени към всички партии и етническата или верската принадлежност не са определящи.

Така или иначе, политическа и обществена реалност на изминалите двадесет години е фактът, че нито една партия не пожела да привлече активно турците, помаците и ромите в своите листи и управленски елити. Нито пък да спечели доверието на избирателите от тези етнически и религиозни общности с конкретни политики.

А те самите, поне през последните 5-6 години, очакват това да се случи: "Вие живеете при демокрация, защото гласувате ту за тези, ту за онези - свобода и многопартиен режим. А ние от живковото БКП направо преминахме към еднопартийното управление на ДПС и няма мърдане." (респонденти от община Ардино, 2006 г.)

Опитът на "Новото време" в Ардино на местните избори, помаците от тази община, които изненадващо гласуваха за "Атака", кметът на Рибново, избран от "Лидер", самотните воини на СДС и БСП в общини, където управлението е перманентно в ръцете на ДПС, пробивът на ГЕРБ в Кърджали доказват очакванията на етническите и религиозните общности да бъдат търсени и приобщавани към алтернативни партии.

Съпротивата на хората в някои родопски общини, които издигат независими свои избраници срещу хората, спуснати им от централното ръководство на ДПС, също. Не мога да отговоря на въпроса защо българските политици решиха по презумпция, че изселниците в Турция са единствено електорат на Движението и нито един техен представител през всичките тези години не се е опитал да ги привлече на своя страна.

Както отбелязва Антоний Тодоров, предпочита се вариантът за ограничаване или забрана за гласуване на живеещите извън страната български граждани. Това е по-лесно, но в пъти по-недемократично. Освен това, не разрешава проблемите дългосрочно.

Три седмици преди изборите нашите изселници в Турция жадуваха за политически коментари какво се случва в България. Никой не отиде при тях. Една неполитическа, гражданска личност като мен обясняваше пред пълна зала, че са хиперболизирани страховете от "Атака", че обвиненията срещу помаците за ислямски фундаментализъм са предизборно активно мероприятие и няма да доведат до нов "възродителен процес".

Десетки хиляди хора в Турция, които се вълнуват от развитието на България, защото имат роднини и близки или вече инвестират в страната, или искат децата им да се изучат у нас, или очакват с носталгия и нетърпение да изкарат старините си в България, имат нужда от политици с ангажименти и отговорности, които да говорят пред тях.

Те също имат своите разочарования от елита на ДПС, но са напълно наясно, че никой не им предлага алтернативен избор.

4. Успехът на ДПС беше внушителен на тези избори. Парадоксалното е, че точно когато показа тавана на електоралните си възможности, Движението ще остане в опозиция. Защото Доган е изпаднал в аномия, изолиран от нормално мислещите хора и от външния свят от 4-5 приближени, и е загубил представа за реалността.

Това наричам "лидерска и депутатска болест", нещо като височинната болест - лечението е да се върнеш в базовия лагер и да започнеш отново да дишаш нормално. Мобилизацията на вота за ДПС беше подготвена от водача на РЗС Яне Янев, както на изборите 2005 г. успехът им беше предизвестен от внезапното нахлуване на "Атака" в политическия живот.

Впрочем, "Атака" помогна и на тези избори - техните крясъци, плакати и блокадата на КПП Капитан Андреево мълниеносно извадиха нови стотици гласуващи за ДПС изселници в Турция и гурбетчии в Западна Европа.

Познавам от дълги години и доста отблизо електората на ДПС и твърдя, че всеки път, когато те замислят да разчупят модела на еднопартийното управление, да се опитат да променят нещата за себе си или поне да вкусят от удоволствието на българските си съграждани да накажат политиците си, се случва нещо.

Внезапно, непосредствено преди избори, конюнктурата се променя, което ги вкарва в коловоза на ирационалния страх от нови посегателства; и те затягат редиците и подкарват семействата си към урните, за да подкрепят единствения гарант на тяхната неприкосновеност - Ахмед Доган.

Твърде циклично се повтарят различни варианти на познатия сценарий, за да продължаваме да приемаме това като случайност.

Въпрос на политическа, но и на гражданска отговорност е в следващите няколко години политическата класа да не допусне реваншизъм от едната страна и радикализиране от страх от другата страна.

Въпрос на разгръщане и укрепване на демократичната и институционалната култура на обществото е да не се променят рестриктивно избирателните закони. Партиите би следвало да се отворят реално и убедително към малцинствата, което ще помогне за нормалното функциониране на гражданската нация, както и за отрезвяването и реформирането на политическите елити на ДПС.

Защото реалността е, че Движението е важна и неделима част от българската политическа система и ще продължи още много дълго да бъде такава.