Шизофренната реалност, която обитаваме, е едно от възможните обяснения за полудяването на българина. Жестоките шапки, които ни скроиха в годините след прехода, така ни стягат главите, че обезумяваме, пише Мирела Иванова в "Дойче веле".
"Задържаха двама убийци с психични отклонения" - из новините на Вести.бг
Дискусиите, отключени от наредба на здравното министерство, която си поставя за цел да въведе нови правила къде и как да бъдат лекувани психично болните българи, внезапно съвпаднаха с три жестоки убийства, разтърсили обществото ни. Във всяко от тях пряко са замесени хора с психични отклонения. Този факт, както и повечето трагично-сензационни новини, сякаш настървяват медиите и нас, техните потребители, и умножават налудното бърборене поне по две.
Отприщва се циклон от страховити данни, които като че ли нямат друга цел, освен да докажат, че всички вкупом сме натикани на поредното дъно и без да подозираме дори също страдаме от психични отклонения, което ни прави потенциални убийци, аутсайдери, нещастници и жертви.
Къде сме ние?
Може пък и да е така. От 2001 г. не съществува регистър на българите с психични отклонения и заболявания, което означава, че цели дванайсет години всеки болен е оставен сам на себе си, на собствените и на семейството си грижи, лечебни стратегии, отговорности и отчаяния.
Състоянието на държавните психиатрични болници е окаяно, специалистите напускат и отиват на работа в чужбина или в университетските клиники, където възможностите са по-приемливи.
Пределно ясно е какво обобщение може да се направи, но моята идея е, че в България винаги стигаме само до обобщенията, и на държавно и правителствено, и на лично ниво. Констатираме проблема, омрънкваме го, охленчваме го, овъргалваме го в логорейна перушина - и дотам.
Решенията, които изискват дълготърпеливи политики, управленски и граждански усилия, въвеждане на трудни и дисциплиниращи правила, лишени от ореолите на бърза доходност и лесен популизъм, просто не се вземат.
Една от възможните епикризи
От години животът тече и се саморазпада като ожесточена говорилня. Наблюдавам политическите спорове около предстоящия референдум и все повече се убеждавам в гореизреченото. Едни хора, които се търкалят във високото на властта от промяната до днес, прескачайки от партия в партия или пък догматично предани на своята си, ни убеждават в някакви правди и кривди, зад които прозират озъбените им интереси.
Те си мислят, че разговорът е за АЕЦ "Белене", но ние го чуваме другояче: като цинична притча за цялостната съсипия, която включваше във времето закрития регистър на психично болните, източените и продадени на безценица предприятия, заменените и харизани гори, дюни, крайбрежни ивици, разсипаната инфраструктура, разграбените железници и обезлюдените села, поставените над закона едри и дребни мафиоти, феодализирането на две трети от България.
Колко време вече обитаваме шизофренната действителност, където овластените българи говорят едно, но ние чуваме друго, тъй като жестоките шапки, които ни скроиха в постпреходните години, така ни стягат главите, че полудяваме. Изпаднали от прокъсаните социални и семейни мрежи, изместени от центъра на общественото и лично внимание, с отнети възможности за дългосрочни стратегии и развитие, ние сме податливи и на най-примитивното зло и склонни да извършим всичко в отчаяното си оцеляване...
