Х. Александров: Вече не е достатъчно да се родиш българин, за да си ценен и добър

Мила Гешакова от в. "24 часа" пита социалния антрополог Харалан Александров защо у нас периодично пламват кампании за преименуване на исторически местности, улици, селища. И дава примера, че на прицел преди бе връх Мусала, а днес Кабакум край Варна трябваше да стане Големият пясък

Харалан Александров:Защото периодично се изострят тревогите и страховете, свързани с идентичността, а един от инструментите за поддържането са названията на градовете и местностите. В момента самата идея за нация е подложена на силния натиск на глобализацията, от една страна, и на регионализацията и засилващите се локални идентичности, от друга.

Затова е разбираемо, че хората с първосигнално, нерефлективно отношение към нацията, а такива са повечето прости хора по света, се чувстват притеснени от разколебаването на националната идентичност.

Акцията за побългаряване на местности успокоява тези страхове и създава фалшива увереност, че нещата са под контрол. И, разбира се, винаги се намира някой, който да се възползва от тях политически, като ги формулира в националистически призиви.

ГЕРБ би отбой и това говори добре за ГЕРБ. Дават знак, че се чувстват достатъчно силни и достатъчно европейци, за да не прибягват до примитивни способи за печелене на подкрепа.

Национализмът е копнеж по един прост и ясен свят,

но ние сме обречени да живеем в сложен свят, в който националната идентичност е една сред многото, практикувани от съвременния човек. Удържането на множествената идентичност изисква по-голямо усилие, по-голям вътрешен интегритет.

... За да се чувстваш ценен и добър, вече не е достатъчно просто да си се родил българин и българската нация да бъде обявена за древна и велика. Идентичността не ти е дадена наготово, налага се да се пребориш за нея, да намериш начин да бъдеш успешен човек, достоен за уважение и себеуважение извън националната си идентичност.

За съжаление българската патриархална култура и образование остават в плен на национални митове, които не ни помагат особено да приемем това предизвикателство. Затова вероятно винаги ще има група хора, която отчаяно ще прибягва до патериците на национализма, за да запази самоуважение и усещане за контрол в един все по-неуправляем и все по-неразбираем свят.

За възпаления националистически ум на прицел е всичко, което изглежда чуждо. Но това може да се разглежда и като посегателство върху културата и традицията на България, интегрална част от която е османската култура. Трудно ни е да приемем, че Османската империя е била и наша империя, държава и на българите, защото официалната историография ни учи, че е чужда и потисническа.

А един по-внимателен прочит показва, че в този период е имало интензивен културен обмен и преливане във всички сфери на живота. Българите от тази епоха наричат Истанбул Цариград, защото го приемат за своя столица. Впрочем там процъфтява богата и влиятелна българска общност, един от двигателите на нашето Възраждане.

Българските възрожденци и патриоти не се притесняват да носят фесове, както виждаме от старите фотографии, а езикът, на който пишат своите пламенни възвания, прелива от цветисти турски думи и изрази. Да не говорим за възрожденската архитектура, която по същество е османска - родните чардаклии къщи могат да бъдат видени из цялата империя.

Време е да приемем, че

българското и османското не са противоположности.

В периода, в който се оформя нацията, българската идентичност е една от версиите на османската, както има и гръцка, албанска, турска, сръбска, арменска, еврейска и пр. нейни разновидности.

Османската империя с всичките кусури (между другото кусур е турска дума) е забележително мултикултурално постижение, към което ние имаме значителен принос, и е време да започнем да го разбираме и ценим. Така ще се чувстваме по-спокойни със себе си.

Склонен съм да поставя под въпрос тезата, че имената са белег за владеене, те по-скоро са белег за историческата традиция. Овладяването на територията на едно населено място е въпрос на гражданска активност и добро управление.

Ако градът е завладян от местен феодал, който прави каквото си иска, няма значение какво му е името.

Преди време наричаха Велинград Беевград - на името на бившия кмет и депутат от ДПС, Девин беше известен като "града на Доган", а Дупница - като града на Братя Галеви, които минаха в нелегалност. Хората си връщат града, когато в него се върнат законът и гражданското участие.

Такава гражданска реституция винаги преминава през нов обществен договор и излъчване на добро лидерство - например дълги години Кюстендил беше градът на ВИС и изглеждаше ужасно, но кметът Паунов успя да го върне на гражданите, въпреки яростната съпротива на окопалите се феодални интереси.

Друг ярък пример е Бургас, който се преобрази при управлението на кмета Димитър Николов. Не знам кой го владееше преди, но сега определено е град на бургазлии и те основателно се гордеят.

Нека се научим да си избираме силни лидери, да ги подкрепяме в добрите начинания и да ги критикуваме за провалите. Когато градовете ни започнат да процъфтяват, ще видите как ще спрем да се вълнуваме толкова от имената им...
--------------------------------------------
Цялото интервю със социалния антрополог Харалан Александров - на 24chasa.bg