Всъщност вие сте си наред, само използвате думи от езика на вестниците - клишета, които никой нормален човек не би изговорил сериозно на висок глас.
Ако съществуваше българско-вестникарски речник, неговото последно издание щеше да е доста обемисто. През последните години творческият ентусиазъм на пишещите, а и на говорещите журналисти роди думи, от които Иван Богоров* сигурно се (с извинение за клишето) върти в гроба.
Утрешното време в днешните медии винаги преобладава, или е предимно някакво си. Бирата бива редувана с леко зловещата пенлива течност или с малко по-поетичната кехлибарена течност. Като в машина на времето, която е зациклила в 1929 г., хлябът е насъщният", данъчните - бирници, а самите данъци са налози.
Хайде сега кажете пак на глас "Ще отида до бирниците да си платя налозите". Тъпо е, нали? На Елин Пелин може и да му е било позволено, но обърнете внимание - това е било преди има-няма век.
Оттогава (ха!) е изтекла много вода. Думите, както и всичко друго на този свят, имат срок на годност и употребата им, след като той е изтекъл, може и има неприятни последствия.
Клишетата в днешния вестникарски език се раждат по няколко причини - заради криворазбрани стилистични изисквания, заради ограниченията на вестникарския дизайн и (най-често) от... ами... айде да я наречем небрежност.
Последната причина всъщност има частична вина и за първите две, но за нуждите на настоящия текст по-долу ще използваме тази условна класификация.
Клишета по стил
Желанието на българските репортери и редактори да избягват повторенията е една от най-честите причини за появата на устойчиви клишета, които никой здравомислещ човек не би пропуснал през устата си.
По кривата логика на печатните журналисти много по-хубаво е да напишеш нещо изкилиферчено, отколкото да използваш една и съща дума в две съседни изречения. Така нефтът става черното злато, а златото - ценният метал.
В мрачните пред Виденови времена, когато се пишеше много за олиото (ту го няма, ту цената му поскъпва), упоритият му синоним беше мазната течност.
Малко по-късно, в разгара на кризата се налагаше да се пише много за банки и журналистическият гений избягваше повторението с трезори.
Когато вестниците се отвориха да пишат за компютри, те, горките, бяха опростени до умни машини, а поне няколко пъти са бивали наричани и сложните машини.
Освен компютрите в света на вестниците машини са и бомбите. Те обаче са "адски машини". Ад е и пожарът. Той бива заменен с огнения ад или огнения кошмар.
Споменатите по-горе "налози" и "бирници" всъщност са част от една голяма група в речника на вестникарските клишета - архаизмите. В отчаяното търсене на синоними журналистите често се протягат към отдавна изстинали думи.
Миналата година например става лани - "Житото по-скъпо от лани" е съвсем истинско заглавие от тези дни.
Желязното правило повторенията да се избягват на всяка цена превръща училището в школо. В прашния свят на архаичните синоними министрите не се подписват. Те слагат параф. Когато някой от тях сложи парафа си под неизгодна сделка, обектът й се харизва като в "Министър хариза земя на безценица".
(Тук в скоби да обясня, че друго, макар и стилистично, но все пак клише, с което българските медии злоупотребяват, е алитерацията - една или няколко сходни съгласни се повтарят в близки думи, както в последното заглавие, или примерно в "Борисов бие баба на белот")
Отделен и богат извор на думи, които живеят само в медиите, са прогнозите за времето. За тях практически се използват само клишета, комбинирани по различен начин.
Сигурно ви е правило впечатление колко рядко прогнозите за времето са конкретни и категорични. Освен че времето почти винаги е преобладаващо, което не изключва то да е всякакво друго, дъждът много рядко вали на конкретни места. Всъщност той и не вали, а превалява, и то на отделни места.
Когато е студено, има условия за заледявания, а в есенните сутрини в низините и котловините има условия за краткотрайни мъгли.
(Между другото от клишета бъкат и други съобщения, като например тези за обстановката по пътищата, които през зимата, сещате се, са "проходими при зимни условия".)
Клишета от място
В исторически план вестниците всъщност са измислили думата клише. До не много отдавна печатната технология беше доста по-различна отсега.
Журналистите пишеха текстовете си, а след това в печатницата, словослагателите ги набираха отново на гигантски машини, които правеха оловни отливки от всяка дума. След това те се нареждаха в дървени форми, от които се правеше релефен отпечатък и той отиваше на машината, за да се отпечата на хартия.
Именно оловният отпечатък се нарича клише, а словослагателите, за да си спестят малко време и усилия, са имали готови отливки на най-често използваните думи - на клишетата.
Днес технологията вече е съвсем различна, но за сметка на това оформлението на вестниците стана причина да се измислят огромно количество нови клишета.
Може би си спомняте, навремето вестниците бяха много по-големи. С един брой на "Работническо дело" можеше съвсем спокойно да се облепят прозорците на тристаен панелен апартамент.
Преходът заедно с банани и тоблерон ни донесе и таблоидния формат на вестниците. По-малкият размер намали широчината на колоните, докато истеричният ход на историята произвеждаше много новини. Така дописките във вестниците станаха повече, а мястото по-малко.
Това наложи модерният български печат да използва по-различен речник, за да може да събира заглавията си на една колона. Получи се така, че най-добрата дума беше не най-подходящата като смисъл, а най-кратката.
Иначе казано, вестниците направиха още един голям завой по пътя си към отдалечаването от нормалния език. Престъпниците например станаха апаши.
Тази дума е малко по-особена, защото често по някакъв неведом начин отприщва журналистическото въображение и около нея се използват много поетични изрази. Апашите биват ловки, нагли, понякога и пишман-апаши; те върлуват, тарашат и опоскват.
Хората не се възмущават, нито се ядосват на апашите. Не, на езика на вестниците те пропищяват от тях, като във "Виладжии пропищяха от нагли апаши" (Помните и за алитерацията, нали?).
Когато полицията ги подгони, апашите се изплъзват, а когато ги хване, биват окошарени. След това, ако бъдат осъдени, отиват в зандан и се превръщат в пандизчии.
Заради тесните вестникарски колони в света на вестниците хората много рядко умират. Те гинат. Понеже катастрофа е много дълга дума, те гинат на пътя или пък например "Трима гинат край Пловдив".
Силното отразяване на хаоса по пътищата роди и словосъчетание, което е устойчиво клише и в електронните медии - Войната по пътя взе поредните си жертви.
И понеже сме на апокалиптична вълна, не може да пропуснем болестите, които никога не разболяват. Вместо това те морят ("Летен грип мори децата"), а много често и тръшкат ("Стомашен вирус тръшна 33 туристи").
На вестникарски хората рядко разсъждават, или обсъждат нещо, а умуват за него.
Ограниченото място роди и друг интересен медиен дефект. Много често заглавията във вестниците нямат подлог и вместо това някакви загадъчни субекти извършват често плашещи действия - "Умуват за нови налози" или "Вдигат данък здраве".
В последния пример най-коректно би било да се напише "Правителството обмисля увеличаване на здравната вноска". Коректният начин обаче е близо три пъти по-дълъг и затова смисълът просто пада жертва на късите срокове за писане и малкото място.
Изгубването на смисъла
Според един от гурутата на масовата комуникация -- канадският философ Маршал Маклъхан, клишетата са думи или фрази, които са толкова често използвани от медиите, че хората вече са напълно безчувствени към тях.
През последните години българските вестници отидоха дори по-далече. Те не просто превърнаха някакви думи в клишета, а измислиха свой собствен език, който все повече се различава от езика на хората.
Българската преса сдъвква действителността и после изплюва през хартиените си зъби описание, което е разбираемо за все по-малко читатели. Езикът на вестниците днес се разбира само от тези, които го следят непрекъснато през последните години и нищо чудно това да е една от причините за спадащите тиражи.
Все пак, когато говориш с някого на различни езици, е трудно да се разберете. Проблемът не е, че вестниците пишат неправилно или с лош стил, или нивото им е ниско. Не. Те просто пишат по-малко за хората и повече за себе си.
В далечната 1991-ва стотици хиляди хора четяха първите броеве на "24 часа" и не можеха да повярват, че вестникът използва езика, който те говорят. Макар и обвиняван в опростачване на стерилната дотогава медийна среда, всекидневникът успя да стигне рекордни тиражи.
Езикът на почти всички други вестници тогава беше скучен сив и прашен като кабинетите на соц. номенклатурата. В първите модерни вестници през 90-те, хората видяха възможностт да прочетат нещата, които ги вълнуват, написани на техния език.
Дали нещо ще се промени? Има едно устойчиво вестникарско клише, което се използва за край, когато авторът не знае отговора на въпроса, който си задава - само времето ще покаже... __________________________
* Иван Богоров е основател и редактор на първия български вестник "Българский орел", който си е поставил за цел да пише на близък до народа език
