Теодора Димова: Чочо

П исателката Теодора Димова публикува в портала kultura.bg/web този текст в памет на починалия актьор Петър (Чочо) Попйорданов :

Имам ето този единствен личен спомен от Чочо.

Било е около 87-а или 88-а година, може би бъркам. Било е след снимките на "А сега накъде"  на Рангел Вълчанов. Чочо може би е бил последен курс във ВИТИЗ или може би вече го е завършил, не мога да определя точно времето, споменът е приблизителен.

Но беше в Созопол след последния снимачен ден. Бяхме в някакво капанче на брега, с непретенциозни маси и чадъри, едно от тези капанчета, които вече са почти изчезнали, по които всички изпитваме носталгия. Беше май или юни, един толкова искрящ от слънце и цветове ден, какъвто беше денят на това Възкресение, в който Чочо умря.

Бяхме неголяма компания, късен следобед, морето блестеше от едната ни страна, имаше бриз, беше леко студено, пиехме бира в пластмасови чаши или направо от бутилката. Един примамващ, безбрежен, потънал в тишина и в сини цветове ден.

Чочо непрестанно ни разказваше някакви неща, изобщо не си спомням какви,  всички се разсмивахме, подавахме реплики, само и само да продължи да говори, това момче искреше от радост и смях, от изобретателност, от чувство за хумор, талантът и енергията му бликаха от всяка дума и мимика, все нови и нови импровизации, харизмата му се увиваше около нас и ни сплотяваше, и ни обливаше в смях и възторг - от това ранно и чисто море, неочаквано, блестящо, безбрежно - такъв безбрежен, блестящ, топъл ден беше като деня на Чочовата смърт.

В този следобед усетих, почувствах таланта му като почти осезаема, почти видима сила около него. И когато успехът му започна, знаех - не беше възможно това преизпълнено с енергия и заряд същество да няма успех.

Не се случихме повече в една компания, не се пресякоха повече пътищата ни. Засичахме се около Народния, набързо, пътьом и сърдечно си казвахме - здравей, здрасти, как си, добре съм, а ти как си, ок съм, до скоро! - обаче аз бях от неговия отбор, бях мълчалив и сърдечен фен, бях далечен и верен приятел заради онзи искрящ следобед в созополското капанче.

Когато преди години започнаха изчерпателните и полузлоради сводки на медиите за неговата обсебеност от греха, избягвах да ги чета, не исках да ги чета, не исках да виждам снимките му, не исках да зная за болниците му, за болестите му, за леченията му, за препъникамъните му в личния  живот, за участията му в медиите, с такава интензивност сводките се получаваха в заглавията на вестниците, че човек нямаше как да не чуе, да не разбере.

От егоизъм, явно, не обръщах внимание, дразнех се на всички клюки, слухове, истории, не исках да ги научавам, исках да зная, че онова двайсет и няколко годишно същество още е на брега на морето, очарова ни и ни пленява, приласкава ни с неустоимия си чар, още е изпълнено с възторг и любопитство, и предизвикателност към света.

Не искам да зная и нарочно не чета подробностите около смъртта му. Защото това, което зная, е достатъчно - онова искрящо и непорочно същество на брега със своята неповторима харизма, в онзи тих и облян от светлина следобед, в ранното лято --  онова същество беше ужилено и наранено от греха.

Това не е ли участта на всеки от нас - в по-голяма или по-малка степен. По-медийно или по-дискретно изразен. Кой от нас би съответствал на образа си в момент на двайсет и няколко годишен човек, чийто живот тепърва предстои? Чийто живот ще бъде изпълнен с приказни неизвестности и откривателства? Кой от нас съответства на възторжения си образ на  пустия бряг на морето, в току що разлистения юни, с морския бриз, на някакво вълшебно крайморско капанче?

Чочо умря в деня на Възкресение. Господ, Човеколюбецът, ще го възкреси. Но Господ чий негов образ ще помни и ще знае? Онзи образ, който сме призвани да изваем от самите себе си или онзи образ - окаян, състарен, изсмукан от греха.

В "Откровение" има следните стихове:

Когато влезем в Небесното Царство, Той ще ни даде един бял камък, на него ще бъде изписано нашето име, което ще ни изразява целите, цялата наша същност, всичките ни дни. Това име само ние и Господ ще знаем. Каква е тази тайна? Какво ще бъде нашето име? Как можем да проумеем тези слова?

Не знаем, Чочо. Ти ще  узнаеш тази тайна преди нас. И когато дойде нашият ред, ще ни подадеш ръка.

Твой мълчалив и сърдечен фен, твой верен и далечен приятел.

Поклонението пред Петър (Чочо) Попйорданов ще бъде в сряда, 8 май, от 11 часа в Народния театър "Иван Вазов".