Всички протоколи тя е събрала в книгата си "Чернобил - хроника на бъдещето", един ехолот на катастрофата. И до днес, казва тя, ние не разбираме Чернобил. За нас това е един чужд текст.
Интервюто на писателката за в. "Зюддойче Цайтунг" е публикувано на български в онлайн списанието "Либерален преглед" (librev.com).
"Зюддойче Цайтунг": На 26 април 1986…
Светлана Алексиевич: На 26 април 1986... аз бях в Минск, в болницата. Сестра ми лежеше на смъртно легло, боледуваше от рак. Лекарите току-що ни бяха казали, че няма повече надежда, а след това дойдоха облаците, черният дъжд.
На следващият ден се обади една журналистка от Швеция и каза: знаеш ли всъщност какво се е случило при вас? Една белоруска приятелка седеше до мен и веднага парира: ах, това е просто провокация на Запада.
Скоро след това заминах за зоната, в областта Гомел, за да погреба сестра си. Мъжете вече бяха събирани за работа, започваха първите евакуации. Вече всички знаеха.
- Михаил Горбачов излезе с информация пред обществеността едва девет дни след катастрофата. Подразни ли ви това?
- Ах, журналистите питат винаги едно и също. Излъгаха ли ви? Съветският съюз никога не е казвал истината. Това не беше нищо ново!
Аз се интересувах от нещо друго. Интересувах се от паузата.
- Паузата?
- Из зоната летяха хеликоптери, техници се разхождаха наоколо с хиляди, но никой нямаше обяснение. Това беше една нова действителност. Забранено беше да се сяда на земята. Забранено беше да се стои по-дълго време под някое дърво. Въдичарите казваха, че вече не могат да намерят червеи, че те са се забили на метър и половина под земята.
Очевидно природата беше получила някакви сигнали. Това ме интересуваше много силно. Хората разказваха, че са видели не само огън, но и някакво малиново сияние, те никога не мислели, че смъртта може да бъде толкова красива.
Бивши бойци от Афганистан бяха докарани с военни хеликоптери и автомати, а после питаха: какво търсим ние тук с нашите хеликоптери и автомати? Цяла една култура се разпадна тогава, познатата култура на войната.
- И все пак: информационната блокада, разпадането на една безгранична техническа еуфория - не беше ли Чернобил една съветска катастрофа?
- Но във Франция и Германия също не казаха всичко. Никой не можеше да си представи, че мирният и военният атом са едно и също нещо. Разбира се, Чернобил доведе Съветския Съюз до колапс - заедно с войната в Афганистан. Хората в зоната захвърляха партийните си книжки и комсомолските значки. Бяха им казали така: или оставате, или сте изключени. Децата си ли трябваше да спасяват, или да останат верни на партията? Какъв избор!
- След Чернобил вече нямаше граници, пространствата започнаха да изчезват.
- И до днес се удивявам, че Чернобил не бива разбиран като нов светоглед. Чернобил промени пространството, но и до днес политиците говорят за тукашното, тамошното, близкото, чуждото. Това е странно! Какво означава близко или далечно, когато на втория ден облакът лежеше над Европа, а на четвъртия над Китай? Дори една страна, която не строи реактори, бива достигната от отпадъците от някоя друга.
- Катастрофата като негативна глобализация ...
- Чернобил промени и времето. Радиоактивните частици се разпадат в течение на стотици хиляди години. Това надминава всякакво човешко въображение. И въпреки това политиците прикриват броя на жертвите.
Само в Беларус всеки ден умират по двама ликвидатори. Те боледуват от десетки болести: блокади на бъбреците, инфаркти. Деца имат лъчеви стойности, които лежат далеч над нормата. Чернобил започва едва сега.
- Ако Чернобил е бъдещето, как тогава трябва да живеем?
- В Беларус се случиха две катастрофи: катастрофата на капитализма и космическата катастрофа. Хората могат да разберат първата. Бедност, мизерия, новият живот ... Но космическата катастрофа не.
Украйна и Беларус са един вид лаборатория, резултатите могат да се събират, оценяват и предават по-нататък на човечеството. Но белоруското правителство издевателства над собствения народ и над човечеството.
Един учен, който доказа, че дори малки дози облъчване могат да доведат до болести, беше хвърлен в затвора и освободен едва след международни протести.
Затова пък се говори много за оптимизъм. Беларус е една затворена, бедна страна. Моята книга беше издадена в 21 страни, но забранена на белоруски език.
Инак хората ще питат: а къде са лекарствата? Къде е помощта? Къде са чистите хранителни продукти? Един тоталитарен режим спасява първо себе си.
- Помага ли Чернобил на режима?
- Не знам. От друга страна: навън Лукашенко крещи: нуждаем се от хуманитарна помощ! Пари! Техника! А на собствените хора разправя: всичко е наред. Хората от зоната получават копейки, нищо повече.
- Погребани са села, улици, гори - сякаш човекът сам може да се освободи от една враждебна земя...
- Ние сме свикнали с това, че земята, водата и въздухът са нещо безопасно. Хората от зоната са най-вече селяни, те бяха консервирали мляко, домати, беше просто лудост. И казваха така: ама една ябълка си е ябълка, яйцето си е яйце, водата е толкова чиста, млякото толкова бяло. Това беше един нов облик на злото.
В едно от селата ме заговори старица: и това ми било война? Слънцето свети, птиците пеят.
Изведнъж се оказа, че цялата наша култура на сплашването е била култура на войната. Бомби, гранати, това го знаехме. Но това тук беше нещо ново.
- И все пак реториката, аналогиите, героизмът -- всичко това произхожда от войната. Роботите не функционираха, но ликвидаторите продължаваха да изнасят облъчени отпадъци от реактора, а по-късно забиха върху тях съветското знаме, както четиридесет години по-рано върху Райхстага.
- В определен смисъл това бяха самоубийци. Те отдадоха живота си, за да спасят Европа.
По-късно ги питах: бихте ли отишли още веднъж? Почти всички отговаряха: да, трябваше да го направим. Имаше 800 хиляди ликвидатори.
Във Франция някой каза, че се съмнява дали на Запад биха се намерили толкова много готови на саможертва хора. Те не знаеха какво ги очаква, тази ужасяваща смърт, която превръща в развалини здрави мъже за една-две години. Те дори не носеха маски против праха - прекалено горещо. И все пак те спасиха света.
Но когато видях жени, които перяха на ръка облъчените дрехи на ликвидаторите - това беше престъпление. Ня бяха им дали перални машини. Не бяха им казали нищо. Разбирате ли, това бяха съветски хора.
Не съм сигурна дали днес в Беларус ще се намерят толкова много доброволци. Днес хората вече знаят, че животът им е уникален, че той принадлежи единствено на тях.
- Научил ли е човекът нещо от Чернобил?
- Като цяло? Примо Леви беше казал, че човекът след Аушвиц е същият както и човекът преди Аушвиц. Гледайки на нещата така, трябва да се каже: човекът след Чернобил е същият както и онзи преди Чернобил.
Ние се променяме - от цивилизация на страха към цивилизация на катастрофите. Прогресът стана опасен - и за човека, и за природата. Урагани, наводнения и пр. водят в днешно време до почти също толкова големи загуби, както и войните. През Втората световна война Беларус изгуби една четвърт от населението си. От последствията на Чернобил днес страда всеки пети белорусин, една трета от страната е отровена.
Ние не можем да разберем знака на Чернобил, за нас това е чужд текст. Никой голям писател не се е занимавал с тази тема, никой философ. Чернобил лежи извън културата.
----------------------------------------
Светлана Алексиевич (alexievich.info) е родена през 1948 г. в западноукраинския град Станислав (от 1962 г. - Ивано-Франковск). Баща й е белорусин, майката - украинка. Израснала е в Беларус, сега живее в Швеция.
Заради опозиционни убеждения и действия срещу режима на Александър Лукашенко е подлагана на съдебни и извънсъдебни преследвания. От 2000 г. живее в емиграция - Италия, Франция, сега - Швеция.
През 1985 г. тя стана световноизвестна с издадената и на български език книга "Войната няма женско лице" (У войны не женское лицо). Издала е още книгите
"Цинковые мальчики" (1991), "Зачарованные смертью" (1993), "Чернобыльская молитва" (1990), "Последние свидетели" (2004).
Източник: librev.com
Последвайте ни
криза, която тихо расте" />
