Д нес младите в България вероятно са чували за Югославските войни, но малцина знаят за техните последствия. До началото на 90-те години Югославия беше регионална сила на Балканите. В следващите години федеративната република започна да се разпада по драматичен начин. През 1991 г. Словения напусна съюза, последвана от Хърватия, Босна и Република Северна Македония. За по-малко от месец почти цялата страна рухна.
Властите в Белград подкрепяха сепаратистки армии в Хърватия и Босна, и така се разпалиха Югославските войни. Те са най-смъртоносните конфликти на европейския континент след Втората световна война във втората половина на 20 век. Войните в Хърватия и Босна и Херцеговина приключиха през 1995 г. Тогава се разпадна хърватско-сръбската армия в Хърватия и беше сключено Дейтънското мирно споразумение за Босна и Херцеговина, което предвижда автономия на сърбите, живеещи на нейната територия. Във федерацията останаха само Сърбия и Черна гора, но точно след края на тези кървави конфликти се появи нов - този в Косово.
Конфликтът в Косово
Косово е историческото и културно сърце на Сърбия, подобно на Велико Търново и Плиска за българите. В Косово се намират множество средновековни сръбски паметници. По време на Османското владичество над Сърбия демографията на Косово се промени, след като хиляди етнически албанци се преместиха там. След Балканските войни Сърбия си възвърна Косово, но провинцията вече беше неузнаваема. Многократно сръбското правителство насърчава миграцията на сърби в Косово, но не успя да сърбизира провинцията. След Втората световна война беше основана „Социалистическа федеративна република Югославия“, а лидерът ѝ Йосип Броз Тито сложи край на опитите за сърбизиране и направи Косово автономна провинция на Сърбия. Въпреки автономията, недоволството спрямо Белград оставаше. Поради факта, че косовските албанци не са южни славяни, за тях беше трудно да се интегрират в съюза, но управляващите отказваха да ги отделят в независима република във федерацията.
Косово си остана и най-бедният район на Югославия, като през 1981 г. избухнаха протести с искането Косово да стане република. Белград изпрати армията, която потуши протестите, при което бяха убити 11 души. След смъртта на Тито през 1980 г. националистическите настроения нараснаха и след встъпването в длъжност на Слободан Милошевич като президент на „Социалистическа република Сърбия“ напрежението между сърбите и албанците се увеличи допълнително. През 1989 г., с цел да централизира контрола си над Сърбия, Милошевич премахна автономията на Косово, а след войните в Хърватия и Босна и Херцеговина той неуспешно се опита да засели сръбски бежанци в провинцията.
През 1994 г. беше основана „Армията за освобождение на Косово“ (АОК), която извършваше атаки срещу сръбската държава. През 1997 г. в съседна Албания избухна гражданска война, която доведе до хаос и безредици. Това позволи на АОК да се въоръжи с оръжията, разграбени от казармите, и атаките срещу сръбските власти нараснаха. Правителството на Милошевич ги определяше като терористична групировка и започна репресии спрямо АОК, като в резултат бяха убити много цивилни. Така сръбските сили бяха обвинени в извършване на етническо прочистване на албанското население в Косово. В началото на 1999 г. АОК и сръбското правителство сядаха на преговори в Рамбуйе. В предложеното финално споразумение се предвиждаше Косово да получи автономия, а 30 000 войски на НАТО да бъдат изпратени да поддържат мира в провинцията. Според сръбската страна организаторите бяха пристрастни към Косово и не подписаха договора, като продължиха да считат Косово за неразделна част от Сърбия.
Така през март НАТО инициира бомбардировки над Югославия, които продължиха до капитулацията на Милошевич през юни, когато сръбската армия се оттегли от Косово. Мнозина наблюдатели определят бомбардировките като добро решение, поради факта, че по време на войната в Босна и Херцеговина загинаха десетки хиляди цивилни. Твърди се, че бездействието на международната общност доведе до цялата тази смърт, затова НАТО се намеси в Косово и оказа натиск на Сърбия. Според критици тези бомбардировки само влошиха конфликта. Твърди се, че действията на НАТО разгневиха сърбите и така конфликтът ескалира, като се увеличиха убийствата и етническото прочистване в Косово. Жертви на бомбите станаха и много сръбски и албански цивилни, след като няколко бомби паднаха в цивилни райони, включително и в китайското посолство в Белград. Историци също описват бомбардировките като начало на края на сближаването между Русия и Запада, нещо, което днес е основна тема.
България и конфликтът в Косово
През 1999 г. България не взема пряко участие в конфликта, но страната ни заявява категорична подкрепа за НАТО. По това време България е управлявана от ОДС, които след Виденовата зима от 1996-97 г. печелят изборите с 52,26% от вота и парламентарно мнозинство от 137 депутати - нов рекорд в историята на България. Така за първи път след 1989 г. в България има политическа стабилност, а правителството на Иван Костов е първото, което довършва мандата си. Това помага на управляващите да вземат политически решения, които да приближат България към Запада и страната да бъде приета в НАТО. Затова по време на бомбардировките българските власти дават разрешение самолетите на алианса да ползват въздушното пространство на страната. Въпреки че България не се намесва директно, конфликтът все пак достига до нас. Няколко бомби падат на българска територия. През април 1999 г. ракета удря къща в столичния квартал Горна Баня, на 48 км от българо-сръбската граница. Експлозията унищожава третия етаж на сградата, а шрапнели и ударната вълна счупват прозорците в околността, по чудо никой не е ранен. Причината според НАТО е, че пилотът на изтребителя е осветен от радар и изстрелва ракета в грешна посока. Инцидентът влошава разделението в българското общество и води до остри политически реакции от страна на опозицията. Левите протестират срещу решението на Костов да даде въздушен коридор на НАТО и предложиха вот на недоверие. 65 депутати внесоха искане за референдум дали България да даде на НАТО достъп до своето въздушно пространство, но то е отхвърлено от парламентарната комисия. На НАТО се налага да компенсира жителите на Горна Баня като възстановява ударената къща и предоставя стъкла за замяна на счупените прозорци. Това води до вицове сред българите: „Да ни беше и нас ударила ракетата, за да си оправим къщата!“
Конфликтът в Косово повлиява и на българската икономика, като бомбардировките усложняват търговията на България с Европа. На превозвачите им се налага да заобикалят Югославия, а пристанищата по Дунав стават неизползваеми. Въпреки опасността конфликтът да доведе до нова икономическа криза, България успява да избегне тази съдба.
Конфликтът в Косово днес
Дори и днес, 26 години по-късно, конфликтът между западната ни съседка и Косово продължава да кипи. Многократно избухват напрежения между албанци и сърби, като например през 2004 г., когато голяма част от средновековните сръбски паметници бяха вандализирани от албански екстремисти. През 2008 г. Косово обяви независимост от Сърбия, а България беше една от първите държави, които признаха независимостта ѝ. Въпреки това статусът на Косово остава спорен и до днес, защото то не успява да получи нужното международно признание и да бъде прието за член на ООН. В Косово 4% от населението са сърби, които живеят в собствени анклави, почти независими от управлението на Прищина, и всички опити да бъдат интегрирани биват посрещнати с враждебност. Въпреки че конфликтът днес е замразен, със случаи на спорадично насилие, рискът от ескалация, която би могла да доведе до война, остава. Още една война, която има потенциал да дестабилизира нашия полуостров.
Автор: Йоан Александър Странджалиев
