Как започна трупането на българския външен дълг

Г одината е 1990 г. На власт в България все още е Българската комунистическа партия, въпреки че процесът на разпад в държавата вече е неудържим.

На 15 февруари от ръководството на Българска народна банка изпращат до току що заелия поста председател на Министерски съвет Андрей Луканов докладна записка за състоянието на държавните финанси.

Менда Стоянова: Докато имаме бюджетен дефицит, ще има дългове

Муравей Радев: Спорът за дълга е измислен

Кой лъже за държавния дълг на България

В секретния документ се посочва, че към 31 декември 1989 г. външният дълг на българската държава възлиза на 10,6 млрд. долара или близо 50% от брутния вътрешен продукт на страната. А през 1990 г. предстоят плащания по дълга в размер на 3,9 млрд. долара. В същото време т. нар. стратегически валутен резерв е само 528 млн. долара.

Как се стига дотук, при условие, че само три години по-рано БВП достига рекордна за управлението на БКП стойност от 28 млрд. долара, външният дълг е под 7,5 млрд. долара, а валутният резерв е над 1 млрд. долара, сочат данните на БНБ.

България поддържа търговски излишъци в твърда валута до 1985 г., когато заради проблеми в СССР се налага извънреден внос на зърно и въглища, довел до дефицит в размер на 200 милиона долара. Следва серия от лоши реколти, съчетани с амбициозен 5-годишен план за модернизация на българската икономика. За него се закупуват производствени машини от Запада. По-късно се оказва, че вместо нови са внасяни такива втора ръка, а следите на голяма част от средствата се губят в българските държавни външнотърговски дружества.

Междувременно спадът на цените на петрола на международните пазари нанася нов тежък удар на българската икономика, лишавайки я от така необходимата твърда валута, тъй като страната е голям износите на преработени горива и масла за Либия, Ирак и други държави от третия свят. Много от тях пък са зависими от приходите от добива на нефт и намаляват вноса на български стоки.

Така след 1985 г. търговските дефицити се трупат и държавата, управлявана от БКП, ги финансира с кредити от западни банки.

На този фон управляващите в България харчат пари зад граница за абсурдни начинания. Такива са българо-етиопския завод за танкове, българо-венецуелското предприятие АЛУСУР за производство на алуминий, натрупало за няколко години милиони долари загуби за българската страна, но наляло огромни комисионни в джобовете на неговите създатели. Още по-малко се знае за катастрофалното за българския външен дълг военно-техническо сътрудничество и финансиране на режимите на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи.

А почти всички приходи от износ на българска продукция през втората половина на 80-те години на XX век принудително се пренасочват към покриване на нарастващите плащания по главницата и лихвите по кредитите от западни банки.

Идеята за стопанска експанзия в Третия свят е била да се изнасят горива, оръжие и военно оборудване, изработени по съветски лицензи и с материали от СССР, с което да осигуряват постоянни във времето приходи в конвертируема валута. Висшият партиен функционер Гриша Филипов докладва на един от конгресите на БКП, че подобен износ носи 140% възвращаемост.

Никой не си задава обаче въпроса за рисковете и защо западните компании не изнасят за тези държави, щом това е толкова печеливш бизнес. Някои от тези страни са в технически фалит, като Нигерия, Етиопия и Йемен или пък разорени от продължителни войни, като Ирак, Ангола и Мозамбик.

Специален случай е режимът на Кадафи в Либия, който, въпреки приходите си от петрол, изпада в международна изолация след атентата над Локърби на 21 декември 1988 г.

Преди това обаче БКП отпуска общо 2,6 млрд. долара на Либия и Ирак за финансиране на оръжеен внос от България. Заемите, с които е трябвало да тръгне търговията, обаче остават неизплатени. След 1987 г. режимите в Багдад и Триполи спират погасяването им с петрол и валута.

Огромни за мащабите на България финансови загуби носят и зле обслужваните или изцяло необслужвани валутни кредити за „братски” страни като Куба, Виетнам, Афганистан, Сирия, Сомалия, Мозамбик, Танзания, Ангола и Йемен.

Така, след разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ и СССР в началото на 90-те години на XX век, губейки основните си външни пазари, българската икономика влиза в безпрецедентна криза, без никакви разреви.

За кратко изглежда, че България е намерила спасение. През 1991 г., подтикната от Вашингтон, Турция предлага да инвестира 13 млрд. долара в българската икономика. Тези планове обаче така и не се реализират на практика.

Накрая сметката е платена от обикновените българи с хиперинфлацията и девалвирането на лева през 1997 г.