Л ятото се чувства у дома в планинската прегръдка на Жеравна. Играе на криеница с лястовиците, почуква по дървените капаци на старите къщи и се спира до чешмата на площада да утоли жаждата, като палаво хлапе след дълга игра. Спирам се пред дървената порта на бъчваря Христо Христов.
„Дядо ми Христо бил бъчвар, той имал двама сина - баща ми и чичо ми, тях също посветил в занаята. Дядо бил голям майстор на дикани (приспособление, с което се отделя зърното от житния клас). Преди жътва двамата с баща ми тръгвали и седмици наред обикаляли селата от Сливен до Котел. Някъде ремонтирали старите дикани, другаде изработвали нови.
Навсякъде ги посрещали като скъпи гости, оставали в къщата на домакина, докато изпълнели поръчката. Накрая като си тръгвали, стопанинът питал за цената и как предпочитат с книжни пари или с жълтици да се разплати. Дядо отговарял „искам книжни пари да ми дадеш, да не тежат на добитъка“, мислил човека за магарето, ако беше взимал жълтици, сега още щяхме да живеем с тези пари“.
Най-важното
„Така израснал със занаята и бащa ми, посветил живота си на дървото. Години наред двамата с чичо бяха единствените майстори бъчвари в Жеравна, сега съм само аз. Започнах от любопитство, като всяко дете, което играе в краката на баща си с инструментите, с които майстореше буретата. Харесвах мириса на дърво и подрънкаването на маталните обръчи и до днес с това свързам детството.
С мерак гледах как баща ми работи и под ръцето му излизат най-красивите съдове от дърво. Интересен ми беше целият процес. Недоумявах как от един голям дървен труп, само с чук и ками, дървото се превръща в малки парчета, след това в още по-малки. Само с две ръце, без никакви машини. След това идваше етапът на сушене, който е един от най-важните за изработването на здрава бъчва. На тавана на къщата ни по цяла година съхнеха бор,бук, дъб, акация и черница.
А баща ми беше признат майстор, можеше да изработи всичко от дърво, от съдовете и лъжиците за хранене, до големите бурета за съхранение на вино, на ракия, на месо през зимата. Търсеха го от близо и далеч и името му се славеше не само в Жеравна и околността.
За мен беше чест и дълг да продължа занаята. Учех се внимателно и с желание, повтарях десетки пъти един процес, докато не стане идеално. След като пораснах, след петнадесетата си година, започнах сериозно да се занимавам с бъчварство в бащината работилница. Заедно изработвахме буретата, ставахме по тъмно и в работилницата, от сутрин до вечер. Баща ми почина през 90-та година, оттогава работя сам. Повече от 30 години се занимавам със занаята“. (Пълният текст на „Бащин занаят“)
