П оловин час преди полунощ трудно се разминавам с хората на улицата. Вярно, че е събота, но през останалите дни пак е пълно. Градчето, с население колкото Бургас, се намира в Испания; не бих казал, че се отличава с нещо уникално, освен многото палми, над 10 хиляди.
Още няколко минути и ще мине полунощ, а уличките продължават да са пълни с деца - на тумби - момчета и момичета, малчугани и тийнейджъри, щастливи са. Играят футбол, скачат на въже, говорят си, други тичат и се смеят. Този смях, който бях забравил, усмихва целия град. Шумно е, децата на улицата ме учат на скромен испански - кога се употребява чико, кога чика и кога чикас.
По-надолу питам тайфа с футболна топка в колко е мачът с “Барселона”, майка-орлица бързо идва от съседна маса, за да провери какво става. Децата казват – този е “инглес, инглес”, спокойно, и тя се връща на масата. Очевидно е изненадана, че някакъв възрастен си говори с децата, непознат и чужденец. За какво да си говори - та децата тук не пречат на никого, какво като вдигат шум?
Невероятно е. Малко след един часа през нощта и в хотела има малка тумба от 7-8 годишни, които тичат из алеите на двора. Спукват се от смях. Момчетата дърпат момичетата, те пък бягат. След малко ще са по леглата щастливи, изморени от игра, не от компютърни игри.
Не видях някое от децата да пита каква е паролата за (иначе безплатния) интернет, къде да си зареди айпада, коя е най-популярната игра в съответния магазин на Apple или Google.
Не очаквайте да се разплача по отминалите социалистически дни, когато подобно нещо се случваше и тук, тъкмо напротив. Тия дечица добре знаят, че живеят в 2014 година. На училище ходят с хубави униформи, имат смартфони, знаят каква е разликата между Snapchat и Viber, но честно казано, хич не им пука за тази разлика. Те общуват, така както би трябвало да се общува, и това им помага да си легнат с усмивка, а после да се събудят с още по-голяма усмивка.
На следващата сутрин нарушавам интернет спокойствието и взимам паролата. Виждам, че за последен път съм бил във фейсбук и туитър преди седмица. Влизам за малко, докато пиша тази статия, за да видя, че във фейсбук и туитър не се случва нищо. Докато навън, две преки от хотела, кафетата започват да се пълнят. Четат вестници, говорят на висок глас, дечицата вече са с фланелките на местния тим, който след няколко часа ще играе с “Барселона”.
Преглеждам какво се случва с предизборната кампания в България. Сигурен съм, че нито един от претендиращите за място в европейския парламент български политик не е казал (разбирай - излъгал), че негов приоритет е да върне децата на улицата. Спирам да преглеждам какво се случва с предизборната кампания.
Търся доклади и книги за детската игра. Открих скорошен такъв, от две години. Автор е доктор Дейвид Уайтбред от университета в Кеймбридж. Уайтбред пише, че детската игра е едно от най-важните съвършенства на човека. Някои биха оспорили, че това е работата, но неговите дългогодишни изследвания доказват обратното. Уайтбред нарежда детската игра до езиците и културата, като най-висша форма на развитие на човека. “Без играта,” пише той, “нито едно от тези постижения на човека нямаше да е възможно.” След истинската детска игра в живота на човека се случват доброто емоционално състояние и професионалните постижения. Но едва след играта.
Един от участниците в моето обучение в Испания е българин. Разказва ми как миналото лято, на почивка в Турция, попаднали в малко градче. Събрали се няколко български семейства, повечето с деца. Единственото забавление за децата в малкото градче било да си играят заедно, но тая работа не се получила. Нямало готови игри (като на айпада), трябвало да ги измислят сами. Големите каки и батковци, техните майки и бащи, всички отрасли на улицата, се шашнали от липсата на култура на уличната игра. Децата не можели да си играят и това е. Дай им по един айпад - всички се изолирали, всеки в своята игра. Дай им възможност да тичат на воля до късно през нощта - играта не се получавала, просто не знаели как да има игра. И вместо желаното “синьо лято” родителите получили едно “тягостно лято”.
Днес заместваме детската игра с извинението, че нови изследвания показват колко е важно децата да учат от най-ранна възраст. На много места по света е така - да тръгват по-рано на училище или да посещават други форми на обучение, защото там програмите били направени така, че хем децата ще учат, хем ще се забавляват. Покрай това обаче забравяме, че най-важната съставка за здраво дете - физически и интелектуално - е обикновената, проста, улична игра с приятели.
Вчера отидох и до близкото училище във въпросния испански град Елче, малко преди осем часа, за да видя какво се случва. Случваше се нещо невероятно, а всъщност толкова обикновено - родителите караха децата с автомобили, други идваха пеша, но не видях превзетите целувки като в родното школо, тъпите закачки и онази смахната родителска показност.
Липсата на джипове, джипообразни родители и лигави ученици - това прави покъртително впечатление. Струва ми се, че съм на друга планета, в друго измерение. Децата се смееха, родителите - също. Да - имаше задръстване, да - всички бързаха за работа, но това бързане не беше онова бързане.
По-късно вечерта, игрите започваха пак. Бяха всякакви игри (по класификацията на доктор Уайтбред) - физически, с предмети, символични, социо-драматични, игри с правила. Реших да проверя колко детски площадки има само в квартала около хотела, не можах да се справя с броенето. А, както добре знаем, в Испания обичат блоковете. Но се оказа, че обичат и детските площадки.
Не си представяйте, че съм попаднал в градче, откъснато от модерния свят. Точно обратното - тук има стартъпи, има високотехнологични компании, има университет, прогресивни химици, класически обущари, всякакви хора.
Но има и още нещо, което в скучните документи на ООН, Европейската комисия, ЮНЕСКО и подобните организации стои красиво на хартия, но в повечето градове не значи нищо: “Страните признават правата на децата на почивка и забавление, на игра и развлекателни дейности, подходящи за възрастта на детето.” И още, в по дебелите книги пише, че трябвало да се стремим към “…свят, където децата могат спокойно и сигурно да живеят, играят, учат, развиват своя пълен потенциал и да се възползват максимално от наличните възможности.” Колко хубаво, особено хубаво е, че видях място, в което през 2014 година това не стои само на хартия в някой прашасал шкаф, а реално се случва.
И колко хубаво, че навярно за първи път от всички избори досега, може и да не гласувам. Така и не чух някой да обещае (разбирай - излъже), че иска повече деца в българските градове, които да играят на улицата. Този път наистина не искам да се връщам в България.
