Как Куба превзема Венецуела

О громното влияние над Венецуела, което Куба спечели, е едно от най-малко отразяваните геополитически събития в последно време. То е и едно от най-невероятните. Венецуела е девет пъти по-голяма от Куба, с три пъти повече население, а икономиката й е 4 пъти по-голяма. Страната има най-големите петролни резерви в света. 

И въпреки това

основни функции на венецуелската държава са или под надзора на кубински служители, или директно се контролират от тях,

пише „Файненшъл таймс“. 

Венецуела получава кубински медици, спортни треньори, бюрократи, служители по сигурността, милиции и паравоенни формирования. 

„Кубинският Комитет за защита на революцията във Венецуела има над 30 хил. членове“, похвали се Хуан Хосе Рабилеро през 2007 г., който ръководеше комитета тогава. Броят им вероятно е нараснал оттогава. 

Все по-голям процент от венецуелския внос преминава през кубински компании. 

Неотдавна опозиционната лидерка Мария Корина Мачадо разкри съществуването на голям склад с лекарства с наскоро изтекъл срок на годност, внесени с кубински посредници – лекарства, за които се твърди, че са купени на международния пазар с голяма отстъпка и са продадени на правителството срещу пълната цена. 

Връзките не се ограничават до субсидиите и изгодните бизнес възможности за кубинските агенции. Кубински чиновници контролират венецуелските обществени нотариуси и граждански регистри. 

Кубинци надзирават компютърните системи на президентството, министерствата, социалните програми, полицията и силите за сигурност, както и националната нефтена компания, казва Кристина Маркано, журналистка, която е писала надълго и нашироко за кубинското влияние във Венецуела. 

Освен това има и военно сътрудничество. Министърът на отбраната на една латиноамериканска страна ми каза: „На среща с високопоставени венецуелски офицери постигнахме няколко споразумения за сътрудничество и по други въпроси. След това трима съветници с ясен кубински акцент се присъединиха към срещата и промениха всичко, за което се бяхме договорили. Венецуелските генерали бяха видимо засрамени, но не казаха нито дума. Очевидно кубинците ръководят нещата“, пише авторът Мойсес Наим. 

Защо венецуелското правителство позволява тази едностранна чужда намеса? 

Отговорът е Уго Чавес. По време на 14-годишното му президентство, той се радваше на абсолютна власт благодарение на пълния си контрол над всяка институция, която трябваше да го възпира – от съдебната власт до Парламента. Той можеше да използва както си поиска и венецуелските приходи от петрола. 

Един от довелите до най-дълбоки промени начини, по които Чавес използваше пълната си власт, беше да пусне кубинците в страната. 

Той имаше много причини да се хвърли в прегръдките на Фидел Кастро. Чавес изпитваше дълбока привързаност, възхищение и доверие към кубинския лидер, който стана негов личен и геополитически съветник и политически ментор. 

Кастро освен това поддържаше убеждението на Чавес, че многото му врагове – особено САЩ и местният елит – се опитват да се доберат до него, а на армията и силите му за сигурност не може да се разчита да му осигурят защитата, от която се нуждаеше. 

Но на кубинците можеше да се разчита да я осигурят. Куба освен това осигури готова международна мрежа от активисти, неправителствени организации и пропагандисти, които повишиха репутацията на Чавес в чужбина. 

В замяна Чавес създаде програма за финансови дарения, която и до днес спасява от фалит кубинската икономика.

Каракас доставя 130 хил. барела петрол дневно на острова при преференциални условия – част от програмата за помощи, която остава една от най-големите в света. 

Степента, до която Чавес беше признателен на кубинския режим, беше показана драматично от начина, по който той се бореше с рака, който в крайна сметка го уби миналата година: той се доверяваше само на докторите, които Кастро препоръчваше, а лечението му се провеждаше в Хавана, забулено в тайна. 

Наследникът на Чавес, Николас Мадуро,

задълбочи още повече зависимостта на Каракас от Хавана. 

След като студентите излязоха на улиците да протестират срещу режима, който ставаше все по-авторитарен, правителството отвърна с брутални репресии, които зависят от много от инструментите и тактиките, усъвършенствани от полицейската държава, управляваща Куба от прекалено дълго време.