П ретенциите на Атина за нови репарации от днешна Германия съвсем не са новина. Почти всички досегашни гръцки правителства, включително и режимът на “черните полковници” между 1967 и 1974 г., са имали подобни искания, независимо от подписаните от Гърция международни договори между 1947 и 1990 г.
Парижкият мирен договор от 1947 г. задължи България, като съюзник на Хитлерова Германия, да изплати на Гърция 45 милиона щатски долара заради щети, нанесени по време на българското военно присъствие и администриране в Западна Тракия и Беломорска Македония.
До края на 1964 г. България изплаща до последен цент тази огромна сума,
чиито сегашен еквивалент надхвърля половин милиард долара.
„Спомням си, че заради изплащането на този дълг много години на трапезата на българите нямаше агнешко месо, което бе изнасяно основно за Гърция, а стойността му се прихващаше като изплащане на отсъдените срещу България репарации“, свидетелства историкът Андрей Пантев. Оптимизмът му, че сметките между България и Гърция от Втората световна война са вече оправени, изглежда обаче прибързан.
Докладът "Доксиадис"
Роденият в Асеновград и добил впоследствие световно признание като архитект Константин Доксиадис се нагърбва още в края на войната със задачата да обобщи цялата информация за разрушенията и щетите, нанесени на гръцката икономика по време на окупацията. В доклада на Доксиадис „Жертвите на Гърция“ се твърди, че за три и половина години Германия, Италия и България са съсипали гръцко имущество, равняващо се на брутния вътрешен продукт на страната, произведен за 33 години. Като изходна база за тази сметка служат данните за икономически успешната предвоенна 1938 г.
Доксиадис изчислил, че реалните загуби на Гърция възлизат на 2250 долара на глава от населението, докато Атина получила от победените страни репарации от едва 30 долара на човек. Така всеки грък се оказал „ощетен“ с цели 2220 долара. Близо две трети от тези колосални щети са били причинени от Хитлерова Германия, 30 на сто – от Италия и близо 6% - от България.
С други думи, България дължи на Гърция не 70 милиона долара, както пише в подписания и от Гърция Парижки договор, а цял милиард. От доклада за „Жертвите на Гърция“, който повече от половин век периодично се преиздава на четири езика, не става обаче ясно, как са били разграничени загубите от Втората световна война с тези от петгодишната гражданска война в страната, започнала непосредствено след края на германската окупация.
В изводите на Доксиадис има и други странности. Посочва се например, че България и Германия унищожили напоителни инсталации в Северна Гърция и така причинили аграрни загуби за 2 милиарда долара. При това съсипаните от българите канали довели до 2-3 пъти по-големи щети в сравнение с тези, причинени от Вермахта. С други думи, отделните щети, посочени от Доксиадис, не отговарят на крайната претенция от 1 милиард долара към България. Твърди се още и това, че българите са плячкосали три археологически обекта и девет музея.
Още неточности
Дългогодишният изследовател на българо-германските отношения академик Георги Марков оспорва част от тезите в статията на Михаел Мартенс от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, която бе публикувана и от Българската редакция на „Дойче Веле“ под заглавие „Когато Гърция е била окупирана и от България“. В материала си Мартенс стига до извода, че “... гръцкият премиер Алексис Ципрас би трябвало да адресира исканията си за репарации не само до Берлин, но и до Рим и София“. В статията се твърди също, че България била окупирала и анексирала източната част на гръцка Македония, както и почти цяла Тракия. Георги Марков открива поне две груби грешки в цитирания пасаж от статията на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”:
Гърция е нападната и окупирана от Германия и Италия. На 6 април 1941 г. германският Вермахт преминава през българска територия, за да навлезе в Гърция. Българската армия обаче изобщо не е участвала в тази инвазия. Цар Борис е отказал участие на армията в бойните действия. В днешно време бихме определили българското „участие“ като „логистична поддръжка“.
България не е анексирала гръцки територии, защото по волята на Хитлер бъдещите граници в Европа е трябвало да бъдат определени едва след победоносния край на войната за Германия“, аргументира се Марков.
Като доказателство той посочва издадената през 1941 г. в Германия „Карта на райха“, върху която дадените на София за временно управление гръцки територии са отделени от окупираните от германската армия земи с временна разграничителна линия, а не със символ за държавна граница. „Южна Добруджа обаче е включена в пределите на България именно чрез символа на международно призната граница.
„Картата на райха“ съдържа и още едно доказателство, че Хитлер еднолично се е разпореждал със заетите територии. Така например той е подготвял като дарение за Турция цялото долно побрежие на Марица, което след Лондонския договор от 1913 г. в продължение на шест години е било международно призната част от България.
"Подаръкът е трябвало да възнагради Турция за евентуалното й участие в оста Рим-Берлин-Токио“, изтъква историкът. Марков посочва още, че българската войска в Северна Гърция е била оперативно подчинена на щаба на германската беломорска отбрана в Солун. Цар Борис отказал на Хитлер да приеме като дар този голям гръцки град по повод рождения ден на престолонаследника Симеон, защото се опасявал, че в замяна е щяло да бъде поискано българско военно участие на Източния фронт.
Каква стойност имат договорите?
Историкът Андрей Пантев твърди, че българската войска, както и българското административно управление в Северна Гърция са била посрещани от местното население „нито много добре, нито много зле“.
Колегата му Георги Марков не приема твърденията на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, че Северна Гърция е принудително заселвана с „български селяни“, и че българите били „особено жестоки“.
„Действително е имало случаи тракийски и македонски българи да си търсят заграбените от тях след Първата световна война имоти, в които гръцката държава е била настанила гръцко население, прогоненото от Западна Турция. Гръцките партизани и заселниците обаче прогонили с оръжие в ръка търсещите имотите си българи. Така се стига до намесата на армията в Драма през 1943 г., в резултат на което са били убити около 2000 партизани и цивилни граждани. През същата година гръцките партизани взривяват санитарен влак, пълен с ранени български войници. Много от тях са убити“, описва Марков най-тежките военновременни сблъсъци с участието на българската армия.
Андрей Пантев пък съзира „балканска връзка“ между претенциите на Гърция за военни репарации и взаимните искове между България и Турция за имотите на тракийските българи в Източна Тракия и за вакъфските имоти в България“:
„Всички тези въпроси бяха уж уредени с договори - например с Ангорския договор между България и Турция през 1923 г. На Балканите обаче този начин за уреждане на спорове се оказа не особено сигурен“, заключава Пантев.
