"Аз не работя за образа си в обществото. Аз искам работата ми да бъде харесвана – филмите, не аз да бъда харесван. Това нещо се усеща – срещата с хора, които са гледали даден филм. Личните взаимоотношения са нещо различно", казва режисьорът Ники Илиев.
Роденият на 10 октомври 1981 г. Ники Илиев е познат с много и различни неща – професионален модел, тв водещ на различни предавания (бел.ред. най-известното измежду които е "Мело ТВ мания"), актьор в сериала "Забранена любов", а сега и режисьор с една успешна лента зад гърба си – "Чужденецът", и с една предстояща – "Живи легенди".
Завършил Френската гимназия в София, а след това Нов български университет със специалност кино и телевизионна режисура, Ники винаги е знаел, че не е достатъчно да бъде просто едно красиво лице от кориците на списанията и ефира.
За младежките си години самият той казва: "Първоначално човек не усеща, че нещо му липсва, но си дава сметка, че не прави нещата с желание, че тези неща нямат много смисъл и всичко, което ти се случва, няма да остане във времето, в историята, с нищо стойностно".
След като разбира, че да бъдеш едно красиво лице не е достатъчно, той поема по пътя към мечтата си и прави сериозната крачка да се захване с продуцирането, режисирането и сценария на свой собствен дългометражен филм, а съпругата му Саня и близките му го подкрепят безрезервно.
Как момчето Ники – моделът, водещият, актьорът, се превърна в зрял мъж – режисьор и продуцент, защо винаги трябва да следваме мечтите си, как успява да се самосъхрани от светската суета и какво послание се опитва да отправи с новата си лента "Живи легенди", която зрителите ще могат да гледат премиерно на 12 февруари в кината в цялата страна – разказва Ники Илиев в интервю на Наталия Такова от Vesti.bg:
- Как дойде идеята за "Живи легенди"?
- Самата идея дойде, след като направихме „Чужденецът“ и видях как зрителите го приемат. Докато филмът ти не бъде показан публично, нямаш точно представа как би се възприел. Та след „Чужденецът“ установих, че лентата е вдъхновила зрителите. Затова ми се прииска да направим още един позитивен филм, но този път да поправим грешките от първия опит. Когато си минал по един път веднъж, вече знаеш какво правиш с втория. Искаше ми се вторият филм – „Живи легенди“, да има и малко по-сериозно послание измежду забавните неща.
- Какво е посланието?
- Ами във филма става въпрос за група приятели, които се виждат 15 години след абитуриентския си бал. Преди това са били много близки, но, срещайки се, започват да осъзнават какво са пропуснали през тези години на забързан живот – да си направят равносметка. Те са в началото на 30-те и осъзнават, че се чувстват преждевременно остарели. До голяма степен не са успели да направят нещата, които са мислели, че като млади ще направят. Дават си възможността да изпитат тези изживявания. И това преобръща живота им. Сериозното послание на филма е, че никога не е късно човек да следва мечтите си.
- Ти пропуснал ли си нещо в твоите младежки години?
- Да, разбира се. Човек пропуска много неща в живота си. Моята идея е, че трябва да се опитва – да не се страхуваме от мечтите и желанията си. С помощта на жена ми и близки хора решихме да съберем куража и да направим частен филм. Самият факт, че ние инициирахме нещо, въвлече и много други хора в процеса. Тогава усетих, че една от мечтите ми започна да се сбъдва. Ето защо реших да направя подобна история на филм, но с няколко човека, които се освобождават от страха и от границите, които си поставят.
- "Човек пропуска"... Нека те върна към детството ти. Какво беше то?
- Бях по-скоро затворено дете. Никога не съм бил от много отворените, които искат да се изявяват. По-скоро се увличах по приятелите и правех щуротии. Съвсем нормално детство съм имал. Израснал съм в Пазарджик, а и в Банско при баба ми. Детството ми беше на улицата с приятели, това за 80-те беше съвсем нормално. Когато бях много малък, прекарвах по-голямата част от времето с баба ми, защото родителите ми бяха много млади – майка ми бе студентка по медицина, баща ми – по режисура. След това се преместихме в София всички.
- Бил си по-интровертен тип човек. Как така те завъртя животът в тийнейджърските ти години – започна да се появяваш в различни телевизионни предавания, стана модел... Това са професии, свързани с много изяви, не са за срамежливци сякаш...
- Истината е, че, когато човек е затворен, има комплекси от това – комуникацията и социалните ти отношения не са много добри, най-вече с другия пол (Смее се). Но и по принцип – в тийнейджърските години като си затворен, ти казват, че си смотан. За мен това е било един вид избиване на комплекси, така си го обяснявам, защото никога не съм искал да бъда модел или тв водещ. Просто ме поканиха, аз никога не съм ходил по кастинги или в агенции. Когато ме срещаха и ми казваха: „Ела“, аз се поблазних да изляза от затворения си свят, да направя нещо, да ме видят хората. С годините си дадох сметка, че това не е моето поприще, затова се отказах и реших да следвам истинската си мечта.
- Периодът, в който осъзна, че искаш да изграждаш себе си като личност и професионалист в една сериозна сфера като кинорежисурата – как се случи?
- Дойде постепенно. Като бях на 20–22, се оставях на течението. В тези години беше лесно и приятно – аз не полагах никакви усилия, поканите идваха сами. Първоначално човек не усеща, че нещо му липсва, но си дава сметка, че не прави нещата с желание, че тези неща нямат много смисъл и всичко, което ти се случва, няма да остане във времето, в историята, с нищо стойностно. Това започна да ме мъчи, чувствах се подценен и недооценен да обличам някакви дрехи, да ме снимат и... Това да е всичко. Исках да се развивам. И си дадох сметка, че ако продължа по течението, нещата никога няма да се променят. Така или иначе взаимоотношенията ми с агенции и телевизии започнаха да се обтягат, защото и те усещаха, че не правя нищо с необходимото желание. Това ме улесни допълнително да се откажа... Така теглих чертата и започнах на чисто.
- Как успя да се самосъхраниш в тази жестока машина на шоубизнеса?
- Истината е такава, че аз никога не съм възприемал тези неща на сериозно. Това е проблемът на повечето хора – те се приемат прекалено сериозно. Реално погледнато, това ме съхрани – не си повярвах. Доволен съм, защото така или иначе моделската среда не ме радваше. Отношенията между хората не бяха много чисти.
- В какъв смисъл „не много чисти“?
- Сега, например, като правим филми отношенията с хората са в името на това да направим нещо хубаво. Това те вдъхновява. Докато в моделството единственото нещо, от което се интересуват хората, е как изглеждат, колко пари ще изкарат и на кое парти ще отидат. Този начин на живот в един момент много започна да ми дотяга - че нищо друго не беше важно.
- А как реши да се занимаваш с режисура? Баща ти е режисьор, следваше неговите стъпки, или?
- Баща ми ми е дал пример, но той беше театрален режисьор. Аз израснах до голяма степен с него в театъра в Пазарджик. Този свят ми беше много интересен – да гледам актьорите как репетират, техните взаимоотношения след това. Те бяха едни много по-интересни хора от всички останали. Но истината е, че от дете просто обичах да гледам филми. Интересното обаче е, че първо записах кинорежисура, след това учих актьорско майсторство. А като станах на 24–25 години си казах: „Ще опитам в тази посока и ще видя дали ще се получи“.
- И то пък взе, че се получи...
- Да! Но нещата станаха в момента, в който решихме да си правим нещата сами.
- Този момент ми е много интересен. Как човек се престрашава да направи нещо сам? Самофинансирането и независимото кино са доста сериозни начинания.
- Постепенно. Исках да се дипломирам с магистратура в НБУ и трябваше да направя някакво филмче. Написах късометражен филм, който всъщност е първата част на „Чужденецът“. Реших да се опитам да събера средства за него, обадих се на много хора, които се включиха на ниски хонорари или без пари. Събрахме пари и за пет дни заснехме филма. След това, показвайки го, спонсори и рекламодатели започнаха да ми имат доверие, че от това може да стане голям филм. Хората започнаха да откликват, защото тогава тръгна и подемът на българското кино, защото всички повярваха, че в това има смисъл. Междувременно се свързах и с Кристоф Ламбер, който се съгласи да участва и това направи проекта още по-сериозен.
- Хвърляш се без страх в различните начинания. А кой те подкрепя?
- Саня ме подкрепя страшно много. Аз пиша нещо, давам й го, тя казва: „Ами, хайде да го правим!“. Тя ми е мотор за това, че трябва да действам. Пред себе си мога да намеря извинение, че не правя нещо, но пред нея и пред близките ми е малко по-трудно. От друга гледна точка, семейството – майка ми и баща ми, също много ме подкрепя.
- Преди време за „Чужденецът“ беше казал: „Дали като ме видят, че аз съм режисьорът, ще ме възприемат на сериозно“. Защо се притесняваш от предубедеността на хората?
- Ами тя съществува и това е нормално. Много хора ми казаха, че са били предубедени, преди да гледат филма.
- Защо?
- Защото не ме свързваха с това нещо. Дотогава имах образа на друг човек – водещ, модел, актьор от „Забранена любов“. Повечето хора възприемаха, че един човек се опитва да прави прекалено много неща и не може да му се отдава всичко. А и режисурата е нещо сериозно. Повечето хора си казаха: „Той едва ли ще успее“. Чудих се известно време дали това ме обижда, но не – и аз понякога съм предубеден. И все пак се старая да не бъда.
- Страх ли те е от това, че хората може би те смятат за повърхностен?
- Вече не ми пука. Преди ме беше страх, когато се занимавах с други неща...
- Когато те мислеха просто за едно красиво лице?
- Да, точно. Тогава исках да покажа, че съм по-интелигентен, отколкото изглеждам (Смее се). Но сега не ми пука. Аз не работя за образа си в обществото. Аз искам работата ми да бъде харесвана – филмите, не аз да бъда харесван. Това нещо се усеща – срещата с хора, които са гледали даден филм. Личните взаимоотношения са нещо различно.
- Казваш „лични взаимоотношения“ и веднага се сещам за нещо лично, но и свързано с „Живи легенди“. Гледах трейлъра и искам да знам как решихте съпругата ти Саня да има този странен тик да удря шамари наляво-надясно?
- Това е нещо взето от личния живот (Смее се). Тя на пръв поглед изглежда крехко и невинно създание, но е с много огнен характер, страхотно темпераментна е. Тя и на мен от време на време ми бие шамари, но на шега разбира се! Исках да измисля нещо в нейната героиня, което да е много специфично и измислих това с шамарите, защото ги бие по атрактивен начин. Видя ми се интересно и забавно и исках да покажа, че образът й е на сериозен и сдържан човек, но като се стресне и става емоционална.
- А какво мислите двама за спекулациите в т.нар. „жълта преса“? Как успявате да се опазите, защото и двамата сте младо семейство, известни сте, атрактивни...
- Реално погледнато единственото разрешение, което открихме за себе си, е да не обръщаме внимание и да не научаваме за повечето неща. Аз отдавна избягвам да си изписвам името в „Гугъл“, не си купувам жълти вестници, не влизам в подобни сайтове, помолил съм близките ми да не ми казват какво са прочели за мен. В един момент човек си изгражда стена – дали заблуда или не, но и аз, и Саня се чувстваме по-добре. Факт е, че на моменти може да му стане много кофти на човек, ако прочете нещо гадно за себе си. Колкото и да си казваш: „Абе това е измислено“, знаеш, че много хора може и да повярват. Но няма как – трябва да се игнорира, да не се чете, да не се обсъжда.
- Направило ми е впечатление, че вие не сте от двойките, които държат сякаш умишлено да присъстват в медийното пространство и да се шуми непрестанно около тях.
- Истината е, че от известно време решихме да не се появяваме „просто ей така“. Нашите прояви са покрай промоции на филм и други проекти. За изминалата година получихме доста покани за различни интервюта, като тези за личния живот направо отказах, а другите – просто помолих хората да изчакат, за да може да имаме какво да кажем.
Това също е един вид „опазване“, да. Ако постоянно се появява човек, говори и си дава мнението за неща, които не го касаят, това провокира лоша енергия. Пък и не се чувствам добре от това да обикалям телевизиите и да говоря за личния си живот. Да не говорим, че според мен човек нищо не печели от това... Просто няма смисъл, освен, че не е приятно.
- Какви проекти искаш да правиш от тук нататък?
- Искам да правя филми, които да вдъхновяват хората. Като в „Живи легенди“ - иска ми се хората да се върнат към младежките си години, към старите си познати, да имат смелостта да изживеят някакви неща, пък и да им вдъхна надежда и позитивизъм за бъдещето. Освен това се надявам, че филмът е интересен, забавен и красив – заслужава си да се гледа на голям екран.
- Как да се вдъхновяваме ежедневно и кои са малките неща?
- Според мен човек като се събуди трябва да възприема деня като едно ново начало. Да си даде сметка какво се е случило, какво има да прави и как да подобриш деня си. Мъничко, реалистично, но пък даващо резултати.
