Днешна Европа се интегрира. Подобно нещо не се случва за пръв път.
През първи век пр. н. е. се създава Римската империя, която подчинява повечето европейски народи.
След разпадането й на политическата сцена излиза Свещената римска империя на германската нация и тя обединява европейците отново. Това обаче не трае дълго.
Те за пореден път се изпокарват и се връщат към междуособните войни.
В началото на 19-и век Наполеон, сеейки смърт, твърди, че страстно желаел да превърне Европа в задружно и цивилизовано семейство, без граници и конфликти.
Изтощени сякаш докрай от войни и страдания, в края на столетието европейците отварят едни за други националните си граници и все по-тясно сътрудничат помежду си. Не успяват обаче да стигнат нирвана.
Вместо това през 1914 г. европейците слагат начало на най-кървавото клане в човешката история до този момент.
И още нестихнало ехото на Първата световна война, избухва поредната, още по-ужасна катастрофа - Втората световна. Победителите в тази война се заклеха не само да живеят в мир и съгласие, но и да създадат Европейски съединени щати. Обаче пак не успяха да съградят общ европейски дом:
идеологията раздалечи народите от континента
и ги изпрати в два антагонистични лагера - западен (демократичен) и съветски (комунистически). Страхът пред СССР и комунизма сплоти членките на западния лагер.
Но ето че изчезнаха и Съветският съюз, и лагерът му. Това веднага постави въпроса дали няма да се раздроби и западният лагер, щом вече не го застрашава предизвикателство от Изток.
Събитията от последните две десетилетия показват, че все още има стимули за интеграция. Насърчава я неотклонно нарастващата взаимна зависимост между държавите във всички сфери - от икономиката и екологията до борбата с тероризма и организираната престъпност.
Интеграцията създаде удобства, от които никой не иска да се откаже:
прозрачни граници, единна валута, по-разнообразни възможности за намиране на работа, за получаване на образование и т. н. На преден план отново излиза руският фактор.
Мнозина в Европа възприемат укрепнала Русия с растящите й амбиции за лидерство като потенциална политическа и икономическа заплаха, срещу която могат да се изправят само с общи усилия.
Нагласи, обилно подхранвани от новите източноевропейски членки на ЕС, дошли от съветския лагер. Плаши ги перспективата да живеят в съседство с могъща Русия самостоятелно, извън рамките на Запада.
В последно време на хоризонта се задава и китайската заплаха. Гигантският "дракон от Ориента" не само прогонва европейската продукция от световните пазари - той смила в безпощадната конкурентна борба цели отрасли от икономиката на Стария свят.
А също като икономическата, расте и военната мощ на Поднебесната империя.
За Европа е по-лесно да действа сплотено в отношенията със САЩ. Американците разговарят с Европейския съюз с по-голям пиетет, отколкото с отделни правителства.
А когато САЩ хлътват в някоя икономическа криза или правят гафове на международната арена, европейците, обединили усилия, с по-голяма леснина преодоляват последиците от тези катаклизми.
Има обаче и фактори, които забавят и ще продължат да забавят интеграцията на Стария свят. Най-очевидният са мощните институции, действащи в националните държави.
Обладани от инстинкта за самосъхранение, правителствата, парламентите, съдебните органи, въоръжените сили и специалните служби са
зациклили върху стремежа да бранят суверенитета на съответните държави.
Англичаните повтарят отново и отново, че никога няма да се откажат от своите прерогативи в сферите на финансите, отбраната и външната политика.
Останалите европейци може да не формулират позициите си тъй открито и безапелационно, но изповядват сходни възгледи. Освен държавните институции, има и общество, което трепери над своя език, култура, религия и традиции.
С една дума можем да наречем това национализъм, чиито позиции са доста силни фактически във всяка държава от континента.
По време на кризи национализмът стига до крайни форми, прераства в шовинистични настроения, които тласкат властите към протекционизъм, кара ги да се изолират от външния свят и да се разграничават от идеалите на Европейския съюз.
При това държавите са все тъй разделяни от историческата памет за минали конфликти и обиди. Французите боготворят Жана д'Арк, сражавала се с англичаните, Наполеон, воювал с цяла Европа, и Шарл де Гол заради съпротивата му срещу германското нашествие.
Англичаните, испанците, германците и италианците пък имат съвсем различни герои, прославили се по-специално в битки срещу французите.
Трудно е да се формира единна европейска идентичност,
щом се е натрупал тъй оплетен и противоречив исторически багаж. Ако пък вземем предвид значителните и все повече нарастващи общности на имигрантите от третия свят (мюсюлмани, будисти, анимисти и т. н.), формирането на единна европейска идентичност ще изглежда още по-нереално.
Не е лесно да открием общ знаменател и между днешните искания, интереси и позиции на европейските народи. С това многообразие се сблъскваме кажи-речи всеки ден. Европейските столици гледат по различен начин на войната в Ирак, на САЩ, Русия, Близкия изток и на стотици други големи и малки проблеми.
Стара Европа има много претенции към новата и обратното. На европейския континент е разпространена философията, според която е необходимо да се полагат усилия за разпадане на обширните и мощни европейски нации и обособяване на отделни региони - това се разглежда като условие за предстоящото федериране на Европа.
За модел често се сочи Швейцария
- малките размери на кантоните й гарантират истинска демокрация и правят страната успешна федерация. Първо обаче ще повторим, че нито една днешна европейска държава няма да склони доброволно и без ропот да се саморазпусне.
Второ, дори и да склони, как ще изглежда този процес? Различните региони и етноси ще започнат да делят помежду си граници, територии, земни недра, електроцентрали, светини и т. н.
Нещата надали ще се развият много по-спокойно, отколкото при подялбата на всичко това в Югославия или в Съветския съюз. Трето, дали след самата подялба отделните региони няма ще започнат да се държат като държави, сиреч пак да спорят, да се карат и да враждуват помежду си?
Само че държавите ще бъдат десеторно повече, отколкото са днес, а щом са млади и незрели, ще си създават взаимно към двайсет пъти повече проблеми.
Какъв е изводът от всичко дотук? По цял ред солидни причини интеграцията продължава; в обозрима перспектива обаче Европа няма да успее да се превърне в стопроцентова "свръхдържава" с единен суверенитет, идеология и геополитика.
Може да стане и нещо по-лошо - ЕС да се разпадне. Един китаец веднъж заяви: "Европейският съюз се крепи само на политически интриги, разигравани от малобройни френски и германски политически дейци". А китайците са хора прозорливи.
