Либиецът Муамар Кадафи, най-отдавнашният арабски държавен глава и някогашна "черна овца" на Запада, се превърна с годините в неизбежен и неудобен партьор, но също и в уважаван африкански лидер.
Роден през 1942 г. в бедуинска палатка в пустинята на Сирт, синът на овчар от племето Кадафа получава строго религиозно образование и е възпитан в набожност, към която винаги остава верен.
Той е на 27, когато заедно с още 11 офицери сваля на 1 септември 1969 г. в безкръвен преврат старият крал Идрис, който тогава се намира на лечение в Турция.
Кадафи се налага като "Ръководител на либийската революция" (единственото звание, което си приписва) и провъзгласява нейната победа в името на "свободата, социализма и единството". Подкрепя го египтянинът Насър.
Негов враг е "американският империализъм", което го кара да се сближи със Съветския съюз дотолкова, че дори се опитва да се присъедини към Варшавския договор.
Главната му кауза е Палестина -
тема, по която възприема резки позиции, без никакъв възможен компромис с Израел. Много скоро той започва да привлича вниманието.
Стилът му на живот, традиционното му облекло, фантастичният начин да управлява тази огромна, рядко населена и богата на петрол страна с изключителни археологически паметници, изглеждат или неуместни, или непредвидими за Запада.
Той решава всичко от кабинета си в Триполи или Бенгази, но много по-често в шатра, понякога местена в пустинята, охранявана от жени във военни униформи, неговите "амазонки". Храни се оскъдно, най-вече с камилско мляко.
Кадафи кара чуждестранни ръководители и журналисти да чакат с часове, понякога с дни. Успява обаче да ги задържи много дълго, като посръбва чай и преобразява света.
Той е изкусител, който цени женската компания и желае да изличи омразния имидж, който има на Запад.
През 1977 г. той въвежда форма на пряка демокрация на масите - Джамахирия (арабската дума за република), която трябва да реализира идеите на неговата "Зелена книга".
Това произведение се опитва да помири социализма и ислямската мисъл, нещо като "трети път" след социализма и капитализма. Личната му власт обаче остава непокътната.
Той се скарва и сдобрява зрелищно с Тунис, на който предлага обединение, с Египет, Судан или с председателя на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) Ясер Арафат.
Годината 1986 се оказва ужасна. На 4 април американската армия, която го обвинява, че е "много голям терорист" и му приписва отговорността за антиамерикански атентат в Западен Берлин, бомбардира Либия.
Осиновената му дъщеря е убита. Жак Ширак, навремето министър-председател, бе забранил прелитането на американскитесамолети над Франция.
Кадафи обаче отново е смятан за "враг №1" на Запада след атентатите срещу американски самолет на "ПанАм" над шотландското селище Локърби на 21 декември 1988 г. (с 270 жертви) и френски самолет на ЮТА в Нигер на
19 юли 1989 г. (със 170 убити).
Петнайсет години по-късно Либия, междувременно попаднала под ударите на икономически санкции, признава своята отговорност и изплаща обезщетения на семействата на жертвите.
Фондацията "Кадафи" - ръководеното от сина му Сейф ал Ислам "благотворително" лице на режима - допринася за решаването на тези конфликти, подобно на случая с българските медицински сестри.
През 90-те години Кадафи, отслабен на международната сцена и разочарован от арабските си партньори, призовава за африканско единство.
Той помага на страни като Чад и Мали. Гласът му се чува. Той е "мъдрец". Той иска да излъска имиджа на исляма, води диалог с християните.
През август 2000 г. действа за освобождаването на туристи заложници на мюсюлмански бунтовници на Филипините. През декември 2003 г. обявява прекратяването на всичките си тайни оръжейни програми.
"Социализмът се провали", признава Кадафи. Оттогава той се отваря политически и икономически за Запада. Приема Жак Ширак и Тони Блеър.
Подписва петролни договори с американците. Обещава да помогне за уреждането на конфликта в Дарфур и да създаде "Близък изток, свободен от оръжия за масово поразяване".
