Т ази седмица Сараево отдава почит на своите граждани, оцелели при най-дългата военна обсада в съвременната история, и чества паметта на хиляди други, които загинаха по време на военните действия в Босна и Херцеговина през 1992 г.
На 6 април преди три десетилетия, когато САЩ и ЕС признаха зараждащата се босненска република Сръбска - една от двете съставни части на днешна Босна и Херцеговина, босненските сръбски сили, въоръжени и подкрепени от съседна Сърбия, започнаха обсаждането на Сараево.
Причината е, че Босна и Херцеговина обявява суверенитет на 15 октомври 1991 г., което е последвано от референдум за независимост от Югославия на 29 февруари и 1 март 1992 г. Този референдум е бойкотиран от по-голямата част от сърбите. Изходът от референдума е в полза на независимостта, но на 4 април 1992 г., когато е наредено на войските в резерва и на полицаите в Сараево да се мобилизират, а сърбите в града са евакуирани, настъпва категоричния разрив на отношенията между босненското правителство и сърбите.
На 5 април 1992 г. сръбски полицаи нападат полицейски управления и академия на Министерството на вътрешните работи, а на следващия ден Президентството на Босна и Херцеговина обявява извънредно положение.
Босна и Херцеговина получава международно признание на 6 април 1992 г. Тогава започва и войната.
През следващите 46 месеца около 350 000 жители останаха в капан в своите градове, подложени на ежедневни обстрели и атаки от снайпери, отрязани от редовния достъп до електричество, храна, вода, лекарства и от външния свят. Те живяха с ограничени хуманитарни доставки, осигурени от ООН.
Много от оцелелите намират 30-годишнината от началото на обсадата на босненската столица за особено тежка, защото я отбелязват на фона на подобни страдания, нанесени на цивилните в Украйна от руската армия.
И все пак, има разлики между двата конфликта, твърди британският журналист Ед Вулиами, който е прави репортажи за югославските войни през 90-те години. Ето какво казва той:
Докато повечето на запад с право се обединяват около Украйна, ураганът от насилие срещу босненските мюсюлмани и хърватските католици срещна недоумение, апатия, успокоение и дори подкрепа за сръбските и босненско-сръбските агресори. Във Великобритания водещите тези настроения бяха тези, които сега се описват като „аристократите“ на Консервативната партия - Джон Мейджър, Дъглас Хърд, Малкълм Рифкинд.
Докато кошмарът в Украйна накара „международната общност“ да намери решение в рамките на три седмици, разрешаването на въпроса за Босна се проточи три години.
През 1992 г. Сараево беше подложено на продължителна обсада. Почти всеки мюсюлмански жител на Източна Босна беше убит или разселен, а много жени - държани в плен в лагери за изнасилвания. Села и джамии бяха изгорени или подложени на безмилостна обсада в обявените от ООН „безопасни зони“. В другия край на страната екип от ITN и аз разкрихме концентрационни лагери за затворници мюсюлмани и католици, който действаше от май 1992 г. и където хиляди бяха убити, измъчвани и изнасилени.
През юли 1995 г., три години по-късно, 8 000 мъже и момчета бяха екзекутирани по съдебен ред в рамките на пет дни след падането на „сигурната зона“ в град Сребреница. Жертвите на този геноцид бяха предадени на своите убийци от самите сили и войници на ООН, обещали да защитават тях.
Защо войната в Босна не беше толкова важна, както войната в Украйна?
„Ако имахме една десета от обществената подкрепа за Украйна и една двадесета от военната подкрепа, която Украйна получи, войната в Босна щеше да бъде спряна, сто хиляди животи щяха да бъдат спасени; а с тях и три загубени години и домовете на милиони“, казва Дамир Сагол, водач на босненската армия по време на войната, сега носител на наградата „Пулицър“ и директор на фондация Warm, която е в центъра на честванията тази седмица.
Повечето от 100 000 мъртви и два милиона разселени в Босна са славянски мюсюлмани и някои оцелели смятат, че мълчаливото одобрение на Запада е свързано с тяхната религия. Много от жертвите обаче бяха босненски хървати католици.
Може би Украйна получава подкрепа, защото Путин има ядрени оръжия, които заплашват всички ни. Президентът на Съюзна република Югославия Слободан Милошевич не притежаваше такъв арсенал.
Почти всеки репортер на място в Босна и повечето военни анализатори знаеха, че 48 часа внимателно насочени въздушни удари на НАТО можеха да сложат край на зверството, както и направиха през 1995 г. - с три години закъснение.
Защо Босна нямаше и няма толкова голямо значение, както Украйна? Въпросът ме обърква – и отговорът убягва – още от април 1992 г. Но, гледайки как историята се повтаря, никога не съм бил по-объркан.
