Елена Филипчек описа пред New York Post личната си борба с романтичните и сексуални отношения. В откровения си разказ тя споделя тъжната причина защо на 31 г. още не е била във връзка:
Животът ми винаги е бил белязан от странна двойственост. Бях отличничка на гимназията си, но нямах най-добра приятелка, с която да си разменям тайни и гривни за приятелство. Завърших с две дипломи, но никога не успях да разменям погледи с нито едно от симпатичните момчета в часовете ми.
Работя професионално, бях номинирана за докторантска стипендия, но на 31 г. все още никога не съм имала гадже.
Чувството за срам заради разликите ми беше всепоглъщащо, докато на 28 г. не получих диагноза аутизъм.
Sad reason 31-year-old woman has never had a boyfriend https://t.co/mo2eqvpxZQ pic.twitter.com/v9CPVxNAUP
— New York Post (@nypost) June 8, 2025
Най-накрая всичко в живота ми започна да придобива смисъл: странностите ми към определени сетивни стимули, битките с психичното ми здраве и най-вече моята „социална неловкост“. За много жени като мен диагнозата аутизъм идва късно в живота — ако изобщо ни диагностицират.
Последните изследвания показват, че близо 80% от жените с аутизъм остават недиагностицирани до 18-годишна възраст. Дълго време аутизмът се възприемаше като „мъжко“ състояние, с четири пъти повече диагностицирани момчета, отколкото момичета.
Днес експертите вече осъзнават, че аутизмът е много по-разпространен сред момичетата и жените, отколкото се смяташе досега.
Въпреки това диагностичните критерии за аутизъм все още са ориентирани към мъжете, което означава, че момичетата и жените често остават без диагноза и без нужната подкрепа.
А дори и при поставена диагноза, жените с аутизъм често се изправят пред пречки при получаването на подходяща помощ.
Пример за това е моят собствен опит с Националната осигурителна схема за хора с увреждания (NDIS). Според NDIS, схемата поставя на преден план избора и контрола на участниците и финансира подкрепа, която е „разумна и необходима“ за подобряване на качеството на живот, независимостта и социалните умения на хората с увреждания.
Кандидатствайки за NDIS, се надявах най-накрая да получа помощта, от която се нуждая — особено с оглед на социалната ми изолация.
Нямам партньор, а и двамата ми родители са починали.
След година чакане на решението по молбата ми, получих обаждане, което промени живота ми, от жена с ведър, слънчев глас.
„Обаждам ви се, за да ви уведомя, че вече сте участник в NDIS“, каза тя.
Усетих прилив на облекчение, но той беше краткотраен.
На първата си среща за изготвяне на план служител на NDIS ме попита каква подкрепа желая да получа.
„Психосексуална терапия и физиотерапия на тазовото дъно“, отговорих. „И може би слухов апарат за лявото ми ухо.“
„Как това е свързано с вашия аутизъм?“, попита тя.
Неудобно обясних, че социалната ми тревожност и травмите ми се задържат в тазовите мускули — състояние, наречено вагинизъм.
Обясних, че тези терапии биха ми помогнали един ден да имам увереността и физическата способност да създам нормална романтична и сексуална връзка, както всички останали.
„Не всеки, който има аутизъм, преживява травма“, каза тя.
„Няма пряка връзка между аутизма и нуждата от психосексуална терапия или физиотерапия на тазовото дъно за вашия вагини... както и да е.“
Хвана ме срам.
„Тези терапии се считат за медицинско лечение“, продължи тя, „затова не се покриват от NDIS, а от Medicare.“
Трябваше да събера цялата си смелост, за да ѝ кажа, че нито една от тези терапии всъщност не се покрива от Medicare.
По-късно открих, че и психосексуалната терапия, и физиотерапията на тазовото дъно могат да бъдат покрити от NDIS.
В края на разговора служителят ми предложи достъп до логопед и социален асистент, въпреки че нямам говорни проблеми и се чувствам напълно уверена да излизам навън сама.
Като изследовател в областта на уврежданията знам защо изпаднах в подобна ситуация.
Подобно на много услуги за хора с аутизъм, NDIS е обременена с десетилетия мъжко-ориентирана диагностична и терапевтична перспектива.
Това основно течение на медицинската мизогиния поддържа невежеството относно начина, по който аутизмът се проявява при момичетата и възрастните жени, и съответно каква подкрепа е „разумна и необходима“.
С други думи – тъй като имам аутизъм, ми предложиха логопед и помощен работник — вероятно стандартна подкрепа за мъже с аутизъм.
Но аз съм жена с аутизъм и не се нуждая от логопед.
Имам нужда от физическа и психотерапия, за да изградя своето самочувствие и да излекувам травмираното си тяло, така че връзките да не са плашещи, а сексът да не е болезнен.
И не съм единствена в борбата с романтичните и сексуалните отношения.
Проучванията сочат, че жените с аутизъм често имат по-ниско сексуално функциониране, усещат се по-зле в сексуалните връзки от мъжете с аутизъм, а също така са изложени на значително по-висок риск от сексуално насилие или злоупотреба.
Според последно изследване, 9 от 10 жени с аутизъм са преживели сексуално насилие.
Аз съм една от тях.
Въпреки такава статистика, подкрепата за жени с аутизъм е оскъдна и трудно достъпна, дори за т.нар. „високофункциониращи“ аутисти като мен.
Когато разсъждавам върху опита си с NDIS, си мисля: „Не би трябвало да е толкова трудно.“ Но е така.
И това има реални последствия.
В бар, където шумът влошава проблемите със слуха ми, не успявам да чуя мъжът, който ме заговаря.
В крайна сметка той се отказва, извинява се учтиво и си тръгва.
Получавам паник атака и си тръгвам.
Във Facebook виждам как съученици публикуват снимки с партньори и деца. В Instagram откривам как една от приятелките ми от училище обявява годежа си.
„Поздравления!!!“ коментирам, докато роня сълзи от завист.
На гинекологичен преглед се провалям при цитонамазка, усещайки остра болка.
Сама си спомням как лежах в леглото на мъж, парализирана от страх и срам заради неопитността си.
Чудя се какво ли би казал логопедът.
Така завършва разказът на Елена Филипчек.
