П реди около век, по същото време, когато грипната пандемия от 1918 г. отне живота на между 50 и 100 милиона души по целия свят, човечеството се сблъска с нова и необичайна болест.
Болестта, известна като летаргичен енцефалит (ЕЛ), започва да се разпространява в Европа през зимата на 1916 г. Константин фон Економо, лекар в Психиатрично-неврологичната клиника на Виенския университет, е първият, който описва заболяването, след като няколко пациенти се появяват със странни неврологични симптоми. Те са приети с диагнози, вариращи от менингит и множествена склероза до делириум. Но нито един от тези симптоми не се вписва точно в нито едно известно заболяване, а един нов симптом – летаргия или сънливост – го отличава като ново явление. То е категоризирано като остро или хронично, въпреки че двете фази често се смесват.
„Острият летаргичен енцефалит често се проявява като постепенно начало на неописуеми грипоподобни симптоми, включително неразположение, ниска температура, фарингит, треперене, главоболие, световъртеж и повръщане. Последвали са неврологични симптоми, които могат да се появят много бързо, както в случая с момиче, което е получило внезапна хемиплегия, докато се е прибирало от концерт. В рамките на половин час тя е заспала и е починала 12 дни по-късно“, обяснява преглед на темата от 2017 г.
Болестта е допълнително разделена на други категории, някои от които са по-смъртоносни от други. Особено различна е сомнолентно-офталмоплегичната форма на летаргичен енцефалит, която се характеризира с изключителна сънливост.
„Най-забележително е, че пациентите са изпитвали непреодолимо желание за сън и са спали за необичайно дълги периоди от време, но са се събуждали лесно и често са били наясно с всичко, което се е случило около тях, докато са били в това състояние на псевдосомнолентност“, обяснява прегледът. „Смъртността при сомнолентно-офталмоплегичната форма е била по-висока от тази при други форми на летаргичен енцефалит, надхвърляйки 50%; въпреки това, по-голям брой оцелели са имали малко или никакви дългосрочни последици, отколкото при другите форми.“
ЕЛ, за която се смята, че е причинила над половин милион смъртни случая, става все по-тревожна с напредването на болестта. „Пациентите са били в съзнание и осъзнати – но не напълно будни; те са седели неподвижно и безмълвно по цял ден на столовете си, напълно лишени от енергия, импулс, инициатива, мотив, апетит, афект или желание; те са регистрирали случващото се около тях без активно внимание и с дълбоко безразличие“, пише д-р Оливър Сакс, който е лекувал пациенти с болестта, за времето си, прекарано в болница „Бет Ейбрахам“ в Ню Йорк през 60-те години на миналия век, в книгата си „Пробуждания“. „Те нито са предавали, нито са усещали чувството за живот; те са били толкова нематериални като призраци и толкова пасивни като зомбита.“
Болестта се разпространява. Подобно на COVID-19 , през следващите няколко години от пандемията се появяват нови варианти. В Италия и Швеция през 1919-1920 г. се появява нов щам, характеризиращ се с хиперкинетични и безсъщи фази, както и невралгична болка, която не се облекчаваше от прилагането на морфин.
„Хиперкинетичните прояви се характеризираха по различен начин като „бързи спазми“, включително миоклонус и стимул-зависим миоклонус, или като други неволеви движения, описани като хорея, атетоза, дистония, миокимия или тремор“, обяснява статия по темата. „Бързите спазми или миоклонус по-често засягат диафрагмата или корема, преди да засегнат лицето или крайниците, и често се проявяват асиметрично, засягайки само един квадрант на корема, един крайник или дори един екстраокуларен мускул.“
Пациентите могат да очакват скованост в крайниците си и да бъдат неподвижни за дълги периоди от време.
Тези, които са преживели първоначалното заболяване, не са били извън опасността, тъй като усложненията често са се появявали години след първоначалната инфекция.
„Хроничната фаза се характеризираше с паркисонизъм, но нарушения на съня, окуломоторни аномалии, неволеви движения, речеви и дихателни аномалии, както и психиатрични разстройства също бяха често срещани характеристики“, обяснява прегледът от 2017 г. „В десетилетията след епидемията се смяташе, че до 50% от случаите на паркисонизъм са били постенцефалитични“.
Причината за заболяването остава до голяма степен неизвестна. Една теория, популярна с разпространението на елиминационния ринит (ЕЛ), е, че заболяването е причинено от вируса, отговорен за пандемията от грип през 1918 г. Двете заболявания са се появили и са приключили по сходно време и затова е логично хората да мислят, че са свързани. Въпреки това, ако се разгледат градовете в САЩ между 1918 и 1923 г., не е открита връзка между двете заболявания, които изглежда са се появили отделно.
Някои епидемиолози все още подозират, че може да има връзка, въпреки че има малко преки доказателства в подкрепа на тази идея. Една от идеите е, че ЕЛ е невронно увреждане в резултат на грипната епидемия, макар и със забавено начало, тъй като е било забелязано едва след като са били нанесени достатъчно щети в мозъка.
Съвсем наскоро, проучване, разглеждащо малкото налични проби от мозъчна тъкан от пациенти, заключи, че ентеровирус - група вируси, които включват полиомиелит, разпространяващи се чрез контакт със секрети от заразен пациент - е вероятната причина за заболяването.
Въпреки това, няма общ консенсус относно причините за това странно и мъчително заболяване. През 1927 г., след като е убил около 500 000 души, ЕЛ до голяма степен спира да циркулира и почти изчезва. Макар че изчезването на болестта е известно като „нещо хубаво“, без да знаем причината за нея, не знаем колко е вероятно подобни заболявания да се появят в бъдеще.
„Освен ако не бъде идентифицирана положително друга причина за класическия ЕЛ, неговото завръщане в контекста на друга грипна пандемия остава формално възможно“, заключава едно проучване , въпреки че добавя, че това би имало и положителна страна. „Такова повторение би предоставило възможност за установяване на етиологията на ЕЛ с помощта на съвременни методи.“
