Н а въпрос, отправен миналия месец, дали Съединените щати ще се присъединят към Израел в нападение срещу Иран, президентът Доналд Тръмп отговаря: „Може да го направя. Може и да не го направя. Никой не знае какво ще направя.“
Той създава впечатление, че е съгласен на двуседмична пауза, за да се даде шанс на Иран да поднови преговорите. И след това все пак бомбардира.
Очертава се закономерност: най-предвидимото при Тръмп е неговата непредсказуемост. Той променя мнението си. Противоречи си. Непоследователен е, пише Алън Литъл от ВВС.
How Trump is using the 'Madman Theory' to try to change the world (and it's working) https://t.co/OMWUniejBD
— BBC News (World) (@BBCWorld) July 5, 2025
„[Тръмп] е изградил силно централизирана система за вземане на решения — може би най-централизираната във външната политика от времето на Ричард Никсън насам“, казва Питър Трубовиц, професор по международни отношения в Лондонското училище по икономика.
„Това прави политическите решения изключително зависими от личността на Тръмп, от неговите предпочитания и темперамент.“
Той използва това като политическо оръжие — превръща собствената си непредвидимост в ключов стратегически актив. Въздига я до равнището на доктрина. Така една черта от характера му започва да диктува посоката на американската външна политика и политиката за сигурност.
И това променя формата на света.
- Какво представлява „Теорията на лудия“?
Политолозите наричат този подход „Теорията на лудия“ — стратегия, при която световен лидер се стреми да убеди опонентите си, че е способен на всичко, дори ирационално, за да ги принуди към отстъпки. Ако се прилага ефективно, това може да бъде мощна форма на натиск. А Тръмп очевидно вярва, че носи резултати — че кара съюзниците на САЩ да правят това, което той иска.
Но може ли тази стратегия да сработи и спрямо врагове? Или, още по-опасно — дали самият факт, че тя се гради върху добре документирани черти на характера му, не я прави предсказуема за противниците?
- Атаки, обиди и прегръдки
Тръмп започва втория си мандат с демонстративна близост към руския президент Владимир Путин и с остри критики към традиционните съюзници на САЩ. Той обижда Канада, като заявява, че тя трябва да стане 51-вия щат. Загатва за използване на военна сила, за да анексира Гренландия — автономна територия на съюзника Дания. Казва, че САЩ трябва да си възвърнат контрола над Панамския канал.
Поставя под съмнение ангажимента на страната си към член 5 от устава на НАТО — сърцевината на алианса. „Мисля, че член 5 е на изкуствено дишане“, казва бившият британски министър на отбраната Бен Уолъс. А главният прокурор на торите Доминик Грийв отсича: „За момента трансатлантическият съюз е приключил.“
Изтекли съобщения показват, че в Белия дом на Тръмп съществува култура на презрение към Европа. „Напълно споделям отвращението ви от европейските грабители“, пише американският министър на отбраната Пийт Хегсет до колегите си. Вицепрезидентът Джей Ди Ванс заявява в Мюнхен, че САЩ вече няма да бъдат гарант на европейската сигурност.
„Това, което Тръмп направи, е да внесе съмнение в надеждността на ангажиментите на Америка по света“, казва проф. Трубовиц. „Каквито и договорки да имат европейските страни със САЩ — в сферата на сигурността, икономиката или други — те вече подлежат на преговори във всеки един момент.“
„Много хора в орбитата на Тръмп смятат, че непредсказуемостта е преимущество, защото му дава възможност да използва глобалната тежест на Америка за максимална изгода... Това е извод, който си е направил от годините в имотния бизнес.“
- Променената игра: съюзниците реагират
Подходът на Тръмп вече дава резултати. Само преди четири месеца сър Киър Стармър обявява, че Великобритания ще увеличи разходите за отбрана от 2,3% до 2,5% от БВП. Месец по-късно, на срещата на върха на НАТО, тази цифра достига 5% — скок, който се наблюдава и в други страни от алианса.
- Доктрина на непредсказуемостта: новото старо
Тръмп не е първият американски президент, който прилага тази стратегия. През 1968 г. Ричард Никсън се опитва да убеди Северен Виетнам, че е толкова непредсказуем, че може да направи всичко, ако не бъде постигнато споразумение.
„Кажи им, че Никсън е луд“, нарежда той на Хенри Кисинджър, „и че е по-добре да сключат споразумение, преди да стане твърде късно.“
„Много е трудно да се предвиди какво ще направи Тръмп в следващите 24 часа“, казва Джули Норман, преподавател по политология в University College London. „Но това винаги е било неговият подход.“
Същевременно някои европейски лидери разчитат на ласкателства. На срещата на НАТО в Хага генералният секретар Марк Рюте изпраща на Тръмп текстово съобщение: „Поздравления и благодаря за решителните ви действия в Иран, те бяха наистина изключителни... Ще постигнете нещо, което НИКОЙ президент не е успял от десетилетия.“
Антъни Скарамучи, бивш директор по комуникациите на Тръмп, коментира: „Г-н Рюте, той ви се подиграва. Седи на борда на „Еър Форс Уан“ и ви се смее.“
Това може да се окаже слабостта в сърцевината на доктрината — че действията на Тръмп се основават на нуждата му от признание, на търсенето на краткосрочни победи, а не на стратегическа дълбочина. Ако опонентите осъзнаят това, тогава „непредсказуемостта“ става изключително предвидима.
- Противници, които не се поддават
Дали „теорията на лудия“ работи и срещу опоненти? Украинският президент Зеленски, макар и първоначално атакуван от Тръмп, по-късно се съгласява да предостави на САЩ достъп до украински минерални ресурси.
Но Владимир Путин остава невъзприемчив както към ласкателства, така и към заплахи. След телефонен разговор Тръмп признава, че е „разочарован“, че Путин не е склонен да прекрати войната в Украйна.
Иран? Ударите върху ядрените му съоръжения изглеждат като най-непредвидимият ход от втория мандат на Тръмп. Но дали ще доведат до желания резултат?
Бившият британски външен министър Уилям Хейг предупреждава, че ефектът може да бъде обратен — Иран може да се насочи още по-решително към разработване на ядрено оръжие.
Проф. Майкъл Деш е съгласен: „Много е вероятно Иран вече да е взел решение да завърши пълния горивен цикъл и да проведе ядрен тест.“
Иранските лидери, според него, вероятно разглеждат съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи като предупредителни примери — и Ким Чен Ун като успешен модел.
- Ще се задържи ли ефектът върху съюзниците?
Промените сред съюзниците изглеждат драстични, но дали ще се задържат? „Това е процес, основан главно на импулси“, казва проф. Норман. „Ако САЩ започнат да бъдат възприемани като ненадежден партньор, това ще има последици.“
Канцлерът на Германия Фридрих Мерц вече обявява, че Европа трябва да стане оперативно независима от САЩ. Според проф. Трубовиц това е признание, че стратегическите приоритети на Америка се променят и няма връщане назад.
Това ще изисква сериозни инвестиции в европейската отбранителна индустрия, включително способности, с които в момента разполагат само САЩ.
„Европа ще трябва да увеличи капацитета си за производство на оръжие и да разчита на страни като Полша за набавяне на необходимата работна ръка“, отбелязва проф. Деш.
- Истинска промяна или временна буря?
Въпросът е дали европейците действително са били стреснати от непредсказуемостта на Тръмп до такава степен, че да предприемат най-драматичната трансформация в системата за сигурност на Запада след края на Студената война.
„Определено допринесе“, казва проф. Трубовиц. „Но по-важното е, че Тръмп отпуши нещо по-дълбоко — политиката в САЩ вече е различна. Приоритетите се изместват. За коалицията MAGA Китай е по-голяма заплаха от Русия. А това не съвпада с европейските виждания.“
Проф. Милани също смята, че Тръмп не цели да разруши следвоенния световен ред, а по-скоро да затвърди водещата роля на САЩ в него — срещу предизвикателството, което идва от Пекин.
- Заключение: Непредсказуемостта като нова реалност
Европейските съюзници може да се чувстват облекчени, че засега Тръмп потвърждава ангажимента си към член 5 от НАТО. Но в същото време те изглежда вече не се осланят сляпо на САЩ.
В този смисъл, дори ако „доктрината на непредсказуемостта“ се корени както в съзнателна стратегия, така и в реални черти на характера, тя действа — поне върху някои.
