Резултатите от изборите за турски парламент на 12 юни сякаш са известни предварително, но няма уважаващо себе си издание, което да не е посветило на турския изборен сюжет не един, а няколко материала, се казва в коментар на Дмитрий Косирев за РИА "Новости".
Въпросът не е в това, че в тази страна отново ще победи Партията на справедливостта и развитието (ПСР) начело с премиера Реджеп Тайип Ердоган. Въпросът е в това, че Турция е една от най-ярките звезди на небосклона даже не на днешния, а на утрешния световен ред. Всичко, което се случва с Турция не е само ново и необичайно, но и важно и интересно за Русия.
Дойде демокрацията
Най-важният момент, който вълнува Европа, САЩ, НАТО и много други, това е съчетанието на ислямизация и демократизация. Инцидентът с повтарянето на историята с ХАМАС, най-вероятно, винаги ще виси като дамоклев меч над всички политически процеси в мюсюлманските страни.
Става дума, че абсолютно недемократична сила като ХАМАС дойде на власт през юни 2007 г. в Ивицата Газа по легален, демократичен път чрез свободни избори. Т.е. "разпространявайки демокрацията", Западът открива пътя за идването на власт на свои идейни и не само идейни противници.
От историята с палестинските избори може да се направи извода, че когато западният човек говори за "демократизация" на една или друга страна, в действителност той говори за смяната там на идеологията, по същество - на мисленето на цялото общество.
Нека се върнем към Турция. ПСР въобще не е ХАМАС. Но без съмнение това е мюсюлманска партия, която се подкрепя от голямото мнозинство. Единствената интрига на настоящите избори - ще получи ли ПСР две трети от парламента или ще има над половината.
Оценките за момента са следните: ПСР има 43-45% от електората.
Бариерата от минимални 10% не допуска в парламента малките партии и спокойно може да донесе желаните две трети на ПСР. И тогава какво? Реформа на конституцията, ислямизация, каквото и да означава това?
Две особености на настоящата политическа ситуация в страната: промените в статута на военните и младежта. В течение на целия ХХ век военните в Турция са били особена сила, която се е противопоставяла на крайностите на ислямския фундаментализъм и е удържала обществото в някакво полуевропейско състояние. По същество това се е правело с методите на военната полудиктатура -- по време на превратите 1960 и 1980 са убивали премиера /Аднан Мендерес, премиер от 1950-1960 г. от Демократическата партия, е съден и обесен -- бел. БГНЕС/, изпращали са в затвора или направо са унищожавани десетки опозиционери... Прочетете най-добрия роман на Нобеловия лауреат Орхан Памук /"Черна книга"/, там е казано всичко.
А сега пред затворите, където са мнозина по-рано недосегаеми военни лидери, се извиват опашки от техни роднини.
Генералите и адмиралите са в затвора заради участие в подготовката на преврат - т.е. за опит да върнат предишния режим. Тези събития са се случили през 2003 г. Наистина, при описването на тази история обикновено добавят думите "уж" или "както твърдят". Но това, че именно ПСР и лично Ердоган прекършиха силата на военните истаблишмент -- това вече е факт.
Военните напускат турската политика, а младежите влизат в нея. За пръв път в турската история на изборите се състезават кандидати под 30 години. На тази възраст са повече от половината турци, а над една трета - по-млади от 20. Турция е млада държава. Струва ни се напълно разбираемо, че ПСР са се постарали да разчистят пътя в политиката на своята електорална база. Ще видим какво ще излезе от това.
Сбогом, Европа?
Понятието "естествено състояние" на нацията е строго ненаучно. При това, че на всички им е ясно, за какво става дума. Това е когато голямото мнозинство от жителите в дадена страна вижда, че неговите лидери и мислят, и свободно говорят същото, което си мисли същото това мнозинство. Можем, естествено, ако желаем, да наречем това състояние демокрация или народовластие, а може и хармония, най-важното -- на всички им е ясно, какво е това.
Турция, започвайки от 2002 г. (когато идва на власт ПСР), се завръща към естественото си състояние. И това преди всичко засяга външната политика, защото разрива между думи и чувства, между властта и хората в предишна Турция бе свързан с резултатите от Втората световна война и с последвалото членство на страната в НАТО.
Турция, за разлика от Япония, през 40-те години на е воювала срещу САЩ или Великобритания, но като цяло е известно, на кого е симпатизирала. За последвалата сигурност на страната нейните лидери заплатиха с натовска дисциплина. Карибската криза, например, в действителност е била турско-карибска, защото първоначално САЩ са разположили нацелени срещу СССР ракети със среден обсег в Турция. А след това Москва е отговорила със същото в Куба. След това и едните, и другите ракети са били махнати.
Не може да се говори за самостоятелна външна политика на страна, използвана като ракетна площадка. А в наши дни правителството на Ердоган се отказа от практически сходна роля, от участие в американската система за противоракетна отбрана.
Това е по причина, че турците не смятат Иран или Сирия за заплаха. И заради възможността да играят по-забележима роля в мюсюлманския свят, където партията на Ердоган се ползва с "огромна популярност" (анализът на външната политика на Анкара в този случай принадлежи на списание "Форийн Аферс").
Напълно очевидно е, че Турция и Русия са започнали почти едновременно,
даже хронологично, пътя си към "естественото си състояние". Началото на войната на САЩ и съюзниците им срещу Ирак показа, че рязко против нея се обявява не само Русия, но и членът на НАТО Турция.
Русия и Турция се сближиха много на тази почва: Анкара днес е един от най-ценните партньори на Москва във външната политика. А що се касае до общуването между народите, то и тук нещата са ясни, включително и по статистиката на смесените бракове на руснаци с чужденци, където Турция е сред лидерите.
Но като цяло бъдещото положение на Турция в света е загадка. Много е възможно, така и не състоялото се членство на страната в Европейския съюз да бъде забравено много скоро. Естественото състояние на Турция -- винаги да бъде част от средиземноморската цивилизация, но не напълно европейска страна / и това само от страни изглежда неудобна позиция/. Също както и Русия, на която й е добре само когато съществува между два свята, без да влиза в нито един от тях.
А по-нататък много неща зависят не само от Турция, а и от още няколко страни, които намират пътя си. Иран и Бразилия, Китай и Индия, Русия и Казахстан -- всички имат нови и силни роли на световната сцена. Но при отсъствието на единен режисьор на тези "нови страни" им е доста трудно да работят помежду си.
