В британските евроскептични кръгове е популярен стикер за кола, на който пише: "Обичам Европа, мразя ЕС."
Такива противници на интеграцията трябва да са доста доволни сега, тъй като годината започна отвратително за ЕС.
Убягва им обаче главното. Можем да приемем, че проблемът е самата Европа - недоволните й гласоподаватели и страхливите й политически лидери. Неволите на съюза обаче са симптом за по-голямо неразположение.
Три главоболия мъчат Брюксел
в този момент.
На първо място е призракът на кризата в еврозоната.
Висши служители казват, че е въпрос на "кога, а не дали" външна помощ ще бъде изпратена, за да се помогне на останалата без пари Гърция да не изпадне в неплатежоспособност.
Второ, тази седмица стана
ясно, че американският президент
Барак Обама няма да отиде до Мадрид
през май за среща на върха с лидерите на ЕС.
Американски служители казаха, че президентът е твърде зает с вътрешнополитическата си програма, за да пътува, а след това, което още по-болезнено, се оплакаха, че европейците се карат за формата на срещата.
Според Лисабонския договор срещите на върха трябва да стават в Брюксел под домакинството на новия постоянен председател на Европейския съвет Херман Ван Ромпой.
Испания обаче, която държи ротационното председателство до 30 юни, покани Обама в Мадрид. И той даде да се разбере, че няма да участва.
Третото главоболие е "Европейската програма за реформи 2020" - десетгодишен план за динамизиране на Европа чрез административни постановления.
Програмата 2020 ще бъде разисквана на неофициална среща на върха, свикана от Ван Ромпой на 11 февруари.
Европейските лидери се надяват да изградят нещо върху останките от Лисабонския план от 2000 г., чиято заявена цел бе да превърне ЕС в "най-динамичната и конкурентна, основаваща се на знания, икономика в света до 2010 г., способна на устойчиво икономическо развитие с повече и по-добри работни места и по-голяма социална хармония и зачитане на околната среда". Планът не успя.
Както винаги, равносметката
след провала на Лисабонския план от страна на европейските политици се
съсредоточи върху процеса. Всички са съгласни, че е
имало твърде много цели
(някои писма до Дядо Коледа съдържат по-малко желания).
Дори преди икономическата криза ЕС бе на път да изпусне целите за нивата на заетостта и разходите за изследвания. По-малко от един на всеки трима европейци на възраст от 25 до 34 години е завършил висше образование.
За сравнение процентът в Америка е 40, а в Япония и Канада - над 50.
По-малко от 10 на сто от индустрията в ЕС е "високотехнологична".
Често чуваме, че Лисабонският план се е провалил, защото изпълняването му е било на доброволни начала. Политически лидери в Испания, Португалия и Белгия мечтаят за Програма 2020, която включва нова система от стимули и санкции.
Те може да предвиждат издаване на европейски ценни книжа за създаване на евтин кредит за страни, които са извършили реформи.
Европейската комисия (ЕК) обяви, че ще дава европейски структурни фондове само на заслужилите.
Френски служители казват, че са предпазливи по отношение на санкции, но могат да си представят публичното "заклеймяване" на мудните страни.
И все пак истината е, че
Лисабонският план не се провали заради липса на санкции,
дори и това да е почти универсалният консенсус в Брюксел.
Някои правителства вече плащат висока цена за придържането си към статуквото. Нито една санкция на ЕС няма да боли толкова, колкото лихвите по риска, които Гърция трябва да плаща върху новите си емисии държавни облигации.
Въпреки това обаче гръцкото правителство все още се колебае да прокара наистина болезнени реформи. Както винаги истинските проблеми са политическа воля и демократични предпочитания.
Лисабон не успя, защото много
европейци
не искат да живеят в най-динамичната и конкурентна икономика в света.
Те предпочитат да работят по-малко часове от американците и японците (близо 10% по-малко като цяло), да си вземат дълги отпуски и да излизат в пенсия възможно най-рано.
Модерно е сред европейските лидери да предричат, че финансовата криза ще доведе до революция в "европейското икономическо управление". Тази фраза обаче прикрива липса на нови идеи.
Европейските реакции на отменената мадридска среща са показателни. Решението на Обама бе възприето като удар по испанската гордост и собствената представа на ЕС, че е сила.
Високопоставени еврократи предполагат, че той може да дойде вместо това през ноември. Никой не съжали специфичните идеи, които Европа е искала да обсъди с Обама, защото никой си няма идея какво щеше да влезе в дневния ред.
Политици, които излизат с
предполагаеми нови идеи за европейско управление, често
угаждат на дългогодишните предпочитания на гласоподавателя.
Да вземем френския президент Никола Саркози, който изненада Световния икономически форум в Давос, като призова за "морален" капитализъм, в който законите за околната среда, труда и здравеопазването ще се радват на същия статут както правилата на свободната търговия.
Под повърхността това бе закодирано отколешно френско желание: отдаване на предпочитание към общността, или, с други думи, правила за ограничаване на вноса и защита на европейските стоки.
Саркози говори за скъпите ангажименти на ЕС във връзка с климатичните промени и нуждата за борба с "дъмпинга, свързан с околната среда". Това трябва да се следи.
Френските призиви за "данък върху въглеродните емисии" по границите на ЕС може да набират сила, каза високопоставен дипломат.
Също така германските гласоподаватели обичат да чуват, че за европейските проблеми са виновни злонамерените англосаксонски финансисти и разточителните южняци.
Германските приказки за по-тясно сътрудничество в ЕС често се разбират като по-тежки правила за финансовите фирми и европейски одити на държавни сметки (за да се попречи на Гърция отново да променя данните за бюджетния си дефицит).
Германците са по-малко склонни да отвърнат на европейските призиви да ребалансират задвиждаваната им от износ икономика чрез поощряване на вътрешното търсене.
Дори Ван Ромпой, за когото се
предполага, че трябва да е над националната политика, е
потънал в традициите на
родната си Белгия -
икономика в стил Рейнланд, базирана на високи данъци.
Любимото твърдение на Ромпой откакто встъпи в длъжност е, че растежът на ЕС трябва да се удвои, за да могат да се плащат системите за социални грижи, които той определя като "Европейския начин на живот".
Ама че немощен боен вик. Европа трябва да стане по-динамична само за да може да продължава да изплаща помощи за безработни и пенсии за възрастни хора.
Ако това е най-добрият начин да се привлекат застаряващите, разтревожени гласоподаватели на континента, институционалните недостатъци на ЕС ще останат на заден план.
И наистина ще е време да станем европоскептици.
