Има ли Китай външна политика?

Докато мнозина западни наблюдатели се фокусират върху баланса между реформатори и консерватори в новото китайско ръководство, повечето пропускат отсъствието на дипломати от кариерата и външнополитически експерти по най-високите етажи на властта в Пекин.

Китай изгрява като глобална сила, но

положението, което външната политика заема в китайската политическа система,

е много ниско, коментира Чжън Ван във в. "Ню Йорк таймс".

В събота правителството начело с новия президент Си Дзинпин обяви новия си външнополитически екип.

Ян Дзечъ, външен министър от 2007 г., беше повишен в Държавния съвет. Неговият приемник Ван И отговаряше за отношенията с Тайван и Япония и представяше Китай на преговорите със Запада за севернокорейската ядрена програма.

Китай назначи също нов посланик в САЩ - Цуй Тянкай, дипломат от кариерата и възпитаник на факултета по международни отношения в университета "Джонс Хопкинс".

Само че г-н Ян, който ще продължи да отговаря за външните отношения, нито г-н Ван, новият външен министър, не са сред 25-те членове на Политбюро - властовия център на китайската политика.

Нито един от седемте членове на още по-могъщия Постоянен комитет на Политбюро, сред които са г-н Си и новият премиер Ли Къцян,

не е външнополитически експерт,

макар че един от тях - Ван Цишан, е работил с двамата последни финансови министри на САЩ - Хенри Полсън и Тимъти Гайтнър, при координирането на отговора на глобалната икономическа криза от 2007-2008 г.

Наблюдатели на Китай са склонни да преувеличават сложността на външната политика и амбиции на Пекин, но истината е, че китайската външна политика е крайно дефицитна.

Макар чужденците често да гледат на Китай като на извисяващ се гигант и заплаха, китайските лидери всъщност са до голяма степен неспокойни и неуверени, несигурни как да се справят у дома и зад граница с неизбежните напрежения, които произтичат от бързия възход на страната им на световната сцена.

За новоизбраните лидери първата грижа ще е как да запълнят външнополитическия вакуум и как да направят избор между национализма и глобализма.

Определения като "агресивна", "самоуверена" и "арогантна"

се използват често за описване на външната политика на Китай, особено що се отнася до проточилата се словесна война с Япония във връзка с островите в Източнокитайско море, към които имат териториални претенции и двете страни.

Но за външната политика на страната трябва да се съди по действията, не само по реториката. Когато се вгледаме внимателно в китайските действия, ще установим, че външната политика е на практика противоречива, дори слаба.

Пекин няма ясна, добре развита политика по много въпроси - от спорните острови до Северна Корея и климатичните промени.

Силната реторика често се употребява, за да компенсира слабата и непоследователна политика.

В действителност лаенето на Китай често е по-лошо от хапенето:

Китай не е бил във война с друга страна от краткия въоръжен конфликт с Виетнам през 1979 г. и е много внимателен в подхода си към съседите, които окупират острови в Южнокитайско море, смятани от Китай за негови.

Това обяснява защо китайските националисти понякога критикуват правителствената външна политика, че е твърде мека и примирителна.

Отсъствието на ясна политика отчасти обяснява защо на Китай му липсва решително влияние дори над стратегически съюзници, които зависят много от неговата подкрепа, като Северна Корея, Мианма и Пакистан.

Неотдавнашният ядрен опит на Северна Корея и решението й да денонсира споразумението за примирие от 1953 г. са само едни от последните примери.

Ако една страна няма ясна външна политика,

тя няма да знае кога, къде и как за използва силата си

Тя не може да начертае пътна карта, която съюзниците й да следват. Зад този външнополитически вакуум се крие двойна криза на идентичността.

Първо, Пекин не е готов да поеме по-голямата роля, която други страни очакват той да играе.

Ху Дзинтао, предшественикът на г-н Си на президентския пост, беше първият китайски лидер, който управляваше един Китай, превърнал се в истински член на международната система. Пекин все още се нуждае от време да се нагоди към новия си статут на световна сила и да преглътне радикалната икономическа, социална и културна трансформация, която преживява през последните десетилетия.

Второ, китайският политически елит е изправен пред сериозен конфликт между вътрешната и външната си политика.

От една страна, ръководството позволява по стратегически съображения национализмът да припламва от време на време, обслужвайки вътрешните нужди на режима да увеличи своята легитимност и вътрешно единство.

От друга страна, често пъти грубият патриотарски национализъм затруднява още повече сътрудничеството и професионализма при дипломатическите контакти на Китай.

От началото на 90-те години на миналия век, когато социалистическият режим пое курс към свободен пазарен авторитаризъм, Китайската комунистическа партия се обърна към национализма като към печеливша карта в запазването на контрола.

Тази пропаганда включва кампания за "патриотично обучение", съсредоточено върху унизителната нова история на отношенията на Китай със Запада, като учебното съдържание, разбира се, представя партията като решението за един слаб и разединен Китай.

В същото време Китай смело прегърна глобализацията

Дори преди да се присъедини към Световната търговска организация през 2001 г., може да се каже, че той беше най-облагодетелстван от глобализацията.

Гигантският му търговски излишък и огромни валутни резерви - особено в американски долари - дадоха на правителството огромни ресурси за многочислени задачи - от широка програма за стимулиране, последвала глобалната финансова криза, до задушаване на вътрешното недоволство.

Новото китайско ръководство ще бъде изкушено да удовлетвори привържениците си в страната, като възприеме по-националистична външна политика. Китай се сблъсква с множество вътрешни неприятности - от корупция до забавящ се икономически темп.

Но новите лидери трябва да са сигурни, че напълно разбират последиците от поемането по пътя на национализма. Китай зависи в огромна степен от глобалния пазар, ресурси и технологии. По-националистичен, твърдолинеен подход неизбежно ще породи

повече конфликти и пряка конфронтация със съседите на Китай, дори до ръба на война

Подобен резултат сурово ще накърни желанието на Китай да приеме роля, която смята, че отговаря на богатството и мащабите му.

Предизвикателство за китайските дипломати, които не участват във висшите ешелони на властта в Пекин, е да убедят правителството колко късогледа и неразумна би била една конфронтационна политическа стратегия.

Надявам се, че това ще е първият външнополитически съвет, който президентът Си ще получи от външнополитическите си съветници, завършва Чжън.

Чжън Ван, преподавател по дипломация и международни отношения в университета Сетън Хол и политолог в Международния научен център "Удроу Уилсън", е автор на книгата "Никога да не се забравя националното унижение: исторически спомен за китайската политика и външните отношения".