За кого бие камбаната на 4 януари?

В сяка година на 4 януари камбаните на столичния храм “Света Неделя” бият празнично, възвестявайки благодарствения молебен за освобождението на София от турците. Литийно шествие поема от църквата по жълтите павета към паметника на цар Освободител пред Парламента. Камбани бият и останалите храмове в центъра на София. И така всяка година от 1878 г. насам, за да се помни и тачи този важен ден в историята на България и нейната столица.

През декември 1877 г., след като превземат Плевен, руските войски тръгват към София в тежък зимен преход през Стара планина. На 31 декември жителите на София вече ясно чуват топовните гърмежи откъм Богров, а надеждата за скорошно избавление става все по-реална.

На 2 януари, след загубата на стотици замръзнали войници при преминаването на Балкана, русите вече са съвсем близо до София, а части от турския гарнизон вече се изтеглят. Все нови и нови ранени турски войници пристигат в града.

Осман Нури паша обаче няма намерение да предаде София на руснаците просто така.

В отчаянието от близкия погром турският военачалник смята да даде заповед да бъдат запалени складовете с боеприпаси и да изпепели цялото селище.

Осман Нури паша предупреждава консулите Леандър Леге, Виторио Позитано и Йозеф Валдхарт да напуснат града предвид скорошната му гибел. Дипломатическите представители на Франция, Италия и Австрия категорично отказват. Тримата се противопоставят на пашата и заявяват, че остават в София, но ще го държат лично отговорен за всяка щета. Имотните граждани и мюсюлманите също били предупредени да напуснат, но почти всички останали заради дебелия сняг и несигурните пътища. Населението на града и без това било стопено наполовина. Според данните от онази съдбовна година в София тогава са се намирали 11 694 души. От тях 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.

Историята от последните дни на битката за София разказва, че малък турски гарнизон останал да пази моста при Враждебна, но река Искър била отчасти замръзнала и руснаците лесно заобиколили от други места, отправяйки се към града.

През нощта на 3 срещу 4 януари, голяма част от турските войски се изтеглили през Владайския проход, отправяйки се към Самоков. Решителна роля в тези съдбовни дни изиграват Кавказката казашка кавалерийска бригада и Осма донска батарея под командването на генерал Пьотър Черевин.

Те се установяват край село Требич, готвейки се да атакуват София. Щурмът започва един ден по-рано, след като командирът на Шеста сотня от Кубанския полк забелязва, че турският гарнизон се изтегля. Информацията незабавно е предадена на ген. Черевин, който дава команда да се влезе в града. Кубанския полк атакува конака, превзема го и сваля турското знаме. Час по-късно в града влиза и ген. Черевин начело на предвожданата от него бригада. От север идват войските на ген. Велиаминов, а от изток войските на ген. Раух, предвождани от именития ген. Гурко.

Всички те са тържествено посрещнати от гражданите на София с музика и песни.

Пред “Св. София” е отслужен благодарствен молебен за освобождението на града. На едно дърво пред порутения храм закачат камбаната, която бие в продължение на дни, възвестявайки избавлението на града от кланета, грабежи и опожаряване.

На 3 март е подписан Санстефанския мирен договор, който слага официален край не само на руско-турската война, но и на петвековното османско владичество на България.

Сан Стефано обаче се превръща от национален идеал и дълго лелеяна мечта за обединение в прокоба за никога несбъднато държавно щастие.

Бъдещето на София обаче изглежда по друг начин. На 20 октомври 1878 г. Временното руско управление се мести от Пловдив в София, а следващата година по предложение на проф. Марин Дринов Учредителното събрание избира града за столица на Княжество България.

Така от кално порутено селище в забутан турски вилает София е благословена за славни бъднини.