П о случай 80-годишнината от рождението на известния български художник Йоан Левиев (1934 – 1994 г.), която бе отбелязана през 2014 г., на 27 януари 2015 г. в 18:00 ч. в Софийска градска художествена галерия ще бъде открита изложбата „Автопортрети“.
Експозицията представя над 30 автопортрета - класически и „скрити“, вмъкнати във фигурални композиции, в рисунки и в проекти за стенописи и мозайки, рисувани между 1953 и 1993 г.
Творбите са част от фонда на СГХГ, художествени галерии от страната и частни колекции.
Голяма част от изследователите на творчеството на художника изтъкват същественото място, което заемат автоизображенията на Йоан Левиев, но до този момент те не са събирани в обща изложба.
Настоящият проект проследява в ретроспекция творбите, като дава възможност на публиката да види стиловото развитие и интерпретациите на художника.
Включените автопортрети от различни години внушават респект към художника, но пораждат и не малко въпроси за съдбата, личността и философията на твореца изобщо.
Въпреки че предпочита фигуралните композиции, Йоан Левиев се изявява и във всички останали жанрове – портрет, пейзаж, натюрморт.
Автопортретите присъстват във всеки етап от развитието на художника.
Образите му се срещат както в рамките на стенописта, така и в кавалетните картини, изпълнени с фигурални композиции. Творецът се изобразява многократно, изследващ и анализиращ себе си (Автопортрет 1953, 1961, 1977), с четка в ръка (Художникът на скелето, 1974; Признание, 1981), наблюдаващ действията на персонажите, които сам е режисирал (Нестинарка, 1972), разговарящ или присъстващ на фона на стария Пловдив (Диалог, 1975; Разговор на чаша кафе, 1970; Главната улица, 1979), или потънал в спомени, отразяващи онези биографични моменти от детството му, останали най-показателни за неговия духовен свят (Спомен 1;2;3).
В картините от 80-те и 90-те години на ХХ век може да видим Йоан Левиев като шут или владетел – в цикъл „Царски времена“, или като цар Соломон и сатир – в цикъл „Песен на песните“, сигурен и уверен в себе си (Конфронтация,1983), саркастичен (Дяволия, 1992), или изпълнен със съмнения и размисли (Голямата клоунада, 1991; Рисунка 3, 1981).
Използвайки различни средства като гротеска, хипербола, подчертана пластика, декоративност и колаж, той съумява да представи себе си в различни състояния, противопоставяйки се на общоприетите граници.
Автопортретите, които ще бъдат представени в СГХГ, повдигат само завесата към личността и философията на Йоан Левиев. И те, както и останалите негови творби, въздействат с монументалността си, с тежките и плътни живописни маси и монолитни цветове. Дори и в малкия формат и камерните произведения, той остава верен на себе си и на монументалното.
Изложбата „Автопортрети“ ще гостува в СГХГ до 3 март 2015 г., след което ще бъде показана в Градска художествена галерия –Пловдив.
Йоан Левиев (1934 - 1994 г.) е български художник от еврейски произход. Творческият си път започва през 1952 г., когато е приет във ВИИИ „Николай Павлович“, София. През 1958 г. завършва специалност „Монументално-декоративни изкуства“ в класа на проф. Георги Богданов. От 1960 г. участва във всички изложби на СБХ, както и в представителни сбирки на българското изкуство в Париж, Брюксел, Токио, Москва, Милано,Торино, Ню Йорк, Мексико, Будапеща, Прага, Букурещ, Виена и др.
Носител е на множество награди. Йоан Левиев е сред познатите и утвърдени имена в българското изкуство, свързани с монументалната линия, започнала у нас в началото на 60-те години. Той е важна част от пловдивската група художници монументалисти, включваща Христо Стефанов, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Георги Божилов-Слона.
Освен това прави сценографията и на оперните постановки „Антигона 43“ от Любомир Пипков, „Юлска нощ“ и „Рицарят“ от Парашкев Хаджиев, „Палячо“ от Руджиеро Леонкавало, и на балетите „Любовна магия“ от Мануел де Файя, „Панаир в Пловдив“ от Жул Леви и др. За творчеството си Левиев е удостоен с множество отличия, сред които награди на Община Пловдив през 1968 и 1971 г., орден „Кирил и Методий“ — I степен (1970), награди на СБХ за живопис (1970, 1971, 1978) и за монументално изкуство (1979, 1983).
