Кризата в българската енергетика бе предизвестена и заложена не само в модела на прехода, но и в качеството на реакциите на публично и корпоративно равнище.
И логичното се случва – нереформираната ни енергетика пое по пътя на Кремиковци и влиза в ендшпила - приватизация.
Изправени сме пред енергиен парадокс при който видното решение – увеличаването на цените е невъзможно и пагубно.
То ще доведе до още по- голям спад на потреблението и приходите – дори под сегашните субминимални равнища – което само ще влоши състоянието на отрасъла.
Да не говорим, че ще изведе хората на улицата и този път протестите могат да не бъдат мирни.
Ножицата между това което потребителите могат максимално да платят и това, което енергийните дружества минимално очакват като цени. Това противоречие не може да се реши чрез обичайния регулаторен или административен процес.
Преди да се повишават цени, трябва да се премахнат "тлъстините" по веригата на добавената стойност на електрическата енергия чрез оптимизация на дейностите, свиване и преструктуриране на разходите, инвестиции в по-висока ефективност, разширяване на възможностите за износ и вкарване на конкуренция.
Нашите политици от всякакъв цвят прегърнаха като млад комсомолец партиен устав мантрата "20-20-20". В добрите традиции започнахме да се надпреварваме в дисциплината "кой по-по-най“.
Преизпълнихме плана с над 2000 МВт вятърни, слънчеви и други ВЕИ мощности, като нищожна част от тях са инсталирани на покривите на индивидуални жилища. Общото потребление в страната падна до равнища, които изискват товар под 2500 МВт.
Подобно съотношение между потребление (товар) и ВЕИ мощности няма никъде в Европа. То изключва решения с консенсусен или взаимно характер, още по-малко "меки" такива. Никой не прочете дребния шрифт на тези "зелени" ура-политики – а именно, че мантрата "20/20/20" ще струва в добрия вариант 210 милиарда евро годишно на страните членки.
А ако, не дай боже, се прицелим още по нависоко - към 30% дял - "удоволствието" ще ни струва 450 млрд. евро – или близо 3% от БВП на Евросъюза.
В същото време нетните икономически ползи, изчислени от един от водещите икономисти по климатични промени Ричард Тол през стойността на щетите, които подобни политики ни помагат да избегнем отнесени към на спестени тонове въглеродни емисии е едва 7,5 млрд. евро.
Като ползва един от известните климатически икономически модели за оценка на въздействие - RICE, Тол изчислява, че въпреки огромните средства, които бихме вложили до края на този век (умножете брой на годините до края на века по 210 млрд. евро със съответния инфлационен индекс), ще можем да се надяваме на спад в повишението на глобалната температура на въздуха с под 0,05 C, което е в рамките на статистическата грешка.
Тоест ефектът от всички наши усилия е нулев до незабележим, а моралните и икономически императиви остават неубедителни за размера на саможертвата, която се изисква.
В повечето страни на ЕС е в ход процес на десакрализацията на климатичните политики.
Въпреки протестите на екодвижения и лобистки групи, повечето правителства са принудени, под натиска на продължаващата и задълбочаваща се криза, да преосмислят и ограничат безконтролното и неефективно наливане на субсидии в "зелена енергия" и неясни екоцели, в това число и във ВЕИ.
Липсата на здравословна конкуренция и пазарна среда "фосилизира" възобновяемите източници и доведе до високи цени на енергията и неприемливи.
В ход е процес на глобална релокация на инвестиции, заетост, технологии, научни и иновационни проекти извън Европа – основно към САЩ – където разходите за енергия са в пъти по-ниски.
Значителна роля изигра идеалистическият абсолютизъм на европейските екоактивисти и пасивността на европейските лидери към новите технологии при разработката на неконвенционални енергийни източници.
Тази упоритост в грешките откроява кризата за визионерски тип лидери от ранга на Маргарет Тачър в съвременна Европа – които могат да я реформират и изведат на глобални лидерски позиции
Въпросът не е дали, а кога ЕС ще се присъедини към глобалните тенденции в новите технологии и енергийни източници? Колко време европейците и ние българите ще се лутаме между собствената си нерешителност и самозаблуди по отношение на връзката екология-пазар, на ролята и мястото на технологии и иновации от една страна и свръхпретенциите си за глобално и интелектуално лидерство в сферата на климатичните промени и защитата на околната среда, от друга?
В един от последните броеве на списание "Икономист", се появиха публикации, които оспорват пряката причинно-следствена връзка между факторите и последствията в климатичните промени, като се подлагат под съмнение смисъла и ефективността на политиките в тази област.
Горните графики демонстрират по недвусмислен начин, че за последните близо петнадесет години няма значителна промяна в средните глобални температури – нито на въздуха, нито на морската вода, въпреки че, както посочва "Икономист", светът е добавил близо 100 млрд. тона от "въглерод" в атмосферата между 2000 и 2010 г.
Изнесените данни трябва да се разглеждат на фона на успеха на САЩ да намалят въглеродните си емисии, благодарение на шистовия газ, през последните 6 години от малко над 6 милиарда тона въглероден диоксид (2007) до 5,2 млрд. тона през миналата година.
При това без да се присъединят към предлаганите от ЕС глобални стандарти на екополитики.
Меко казано, Европа не регистрира особен напредък – до 2012 г. равнището на емисиите се задържа на около 7,5 млрд. тона. И което е още по тревожно – расте използването на евтини въглища, в голямата си част внос от САЩ, където бяха изместени от евтиния и екологично по-приемлив шистов газ.
Европа остана с претенциите си и високите цени, САЩ останаха с по-ниските емисии и цени на енергия. По първоначалния замисъл ЕС трябваше да бъде глобален лидер в налагането на емисионни и екостандартите, зад които да потече износът на европейски технологии, опит и умения от Германия, Холандия, Дания, Швеция.
Вероятно тази стратегия навремето не е била лишена от логика, но сметките излязоха криви. Дори Германия не издържа в конкуренцията с Китай и сега над 50% от фотоволтаичните инсталации в ЕС се внасят отвън, а търговският и платежен баланс на общността с Азия във ВЕИ и енергийната област съвсем не е насърчителен.
Това, което трябваше да донесе заетост, печалби и доходи, сега носи дефицит, дългове и високи цени. Докато за богатите страни в ЕС екомотивирани цени на енергията са допустим идеализъм, то за периферията – в която попада и България въпросът е екзистенциален.
Дори привържениците на екоенергиите у нас са значително разколебани при вида на високите сметки за тока и нарастващия размер и брой на различни екотакси и данъци.
Все по-често се задават логичните въпроси: Действително ли дяволът с парниковите емисии е толкова черен?
Дали зад естествената симпатия и подкрепа за нискоемисионните стандарти в индустрията и енергетиката не се крият интереси на поредната група спекулативни финансови инвеститори и свързани с тях екологични движения?
Пълният текст на статията в блога на Илиян Василев
