Протести и икономическо знание

"Простонародната мисъл, че един човек от народа ще мисли за народа, защото е човек от народа, а няма да гледа само себе си, тъкмо защото е човек от народа, може да хрумне само на някой човек от народа." - Иво Беров

Една от основните причини на протестите от февруари тази година са грешните идеи и икономическата неграмотност. Тази неграмотност е характеристика не само на протестиращите, но и на държавното управление на страната, от което протестиращите са с основание недоволни.

Февруарските революции

Историческите аналогии са много, но случващото се в София и страната прилича преди всичко на февруарските събития в Санкт Петербург от 1917 г.

Освен че съвпадат по време (там революцията започва на 27 февруари), събитията са сходни и като обществени настроения: недоволство от всичко, смяна на системата с власт на съветите (посочени от протестиращите), недалновидност на водачите, най-лошите излизат на преден план, манипулиране на недоволните и финансиране на радикализма от невидими интереси (Ленин и неговите приятели са финансирани от правителството на Германия), абдикация на властта и борба срещу първото временно правителство.

В идеен план общият знаменател е искането за власт на представителите на протестиращите и експроприация, първоначално само на някои предприятия и доходи. Но тук приликите секват, макар реториката (която всеки може да провери чрез елементарни исторически справки) често да е парадоксално сходна.

Парадоксът на протестите е именно в разликите. Русия е загубила една и е на път да загуби втора война, жертвите на фронта са около 6 милиона. Изхранването на армията създава недостиг на храни, инфлация и общо оскотяване. Абдикацията на императора дава началото на конституционна монархия, на един вид политическа нормалност. „Творчеството” на недообразованите водачи на съветите в управлението на икономиката и обществото е общо взето скок в неизвестното. Капиталистите се привиждат като робовладелци, а работниците и селяните - като роби.

България се намира в период на икономическо развитие. Той продължава само с едногодишно прекъсване (през 2009 г.) вече петнадесет години. Показателите на общо благосъстояние не са много впечатляващи, но са по-добри от тези на много страни. Доходите растат в реално изражение, дори през 2009 г., средно с около 8-9% на година за целия период от 1998 г. насам. За това време националният доход се е увеличил два пъти. Безработицата е с около 1/3 по-ниска от най-лошите години 1999-2001, когато фалираха държавните предприятия. През 1997 г. под прага на бедността (1 щатски долар на ден на човек) са 36% от населението. През 2013 аналогичен критерий би бил този за социални помощи; по него бедните в България са 2,8% от населението. За сравнение – онези, които се класират за помощи за деца (около 7,3 щатски долара на ден на човек) са около 8% от населението. Да не говорим, че спестяванията на населението са три и половина пъти повече, отколкото през 1998 г.

За разлика от Русия през февруари 1917 г., днешна България има конституция, която съответства на всички стандарти за демократичност. Аз самият съм я подписал с особено мнение по разпоредби, които в по-голямата си част се оказаха наистина проблематични. Но едно от несъгласията ми се оказа безпроблемно – процедурата по назначаване на служебно правителство. След 1991 г. страната имаше две такива правителства и те осигуриха нормализиране не само на политическия процес, но и на стопанството. Кризата от 1996-1997 г. е изцяло отговорност на правителството, избрано през декември 1994 г. със завидно мнозинство.

От гледище на обществения опит най-важната разлика между февруари в Русия от 1917 г. и февруари 2013 г. в България по-скоро би трябвало да бъде обстоятелството, че руският опит вече е известен с това, че е нанесъл неизчислими беди на самата Русия и човечеството, в това число и на България. Разбира се, ако в България по някакъв начин сега, след изборите през май, се повтори руският революционен опит, проблемите ще са само за нейните собствени граждани.

Възприятието е действителност

Онова, което е действително, далеч невинаги има значение в политическите настроения.

Българската февруарска революция е типичен случай.

Гражданите не са средностатистически единици, не са длъжни да сравняват своето положение с динамиката на БВП и са свободни да приемат желаното за дължимо. Обяснението на протестите следва да се търси в онова, което е предизвикало недоволството. Без претенция за изчерпателност, следните хипотези ми се струват относително вероятни обяснения на случилото се.

Чувството, че онези, които печелят от обществените процеси у нас, печелят не по заслуги, а поради обществено положение „връзки” и властови бандитизъм, съпътства българския избирател от края на 1980-те години насам. То го кара да търси да търси чудотворци, които го съблазняват с обещанието да решат този проблем веднъж завинаги. Това не може да се случи и не се случва, а недоволството на избирателите от самите себе си се пренася върху техните избраници.

Отличителен белег на последните две правителства е, че те непрекъснато убеждаваха избирателите, че последните могат да живеят за сметка на всеки друг и че тяхната собствена клика ще им помогне те да направят това. Процесите станаха неудържими, когато бившият премиер в края на 2009 г. даде на избирателите да разберат, че колкото по-настоятелно искат нещо, той ще е толкова по-склонен да им го "предостави". Преразпределението през държавния бюджет се превърна в средство на осъществяване на емпатиите към премиера и от премиера към борещите се за привилегии за чужда сметка.

Малка пречка към това „пълно щастие” е обстоятелството, че мнозинството никога не може да живее за сметка на малцинството, както казва Фредерик Бастиа. Винаги се случва точно обратното: някоя малка група хора успява относително добре да живее, изземвайки доход от всички останали.

Елементарният здрав разум би следвало да насочи избирателите към откритието, че премиерът не разполага със собствени средства. Онова, което им пречеше да стигнат до това просветление, е собственият им опортюнизъм – желанието им да изпреварят другите на общата трапеза. Опозицията на премиера от всички партии също се вписа в опортюнизма. Почти всички го упрекваха, че той раздава малко и намекваха, че те ще раздават повече или поне „по-справедливо”. Опортюнизмът и обещанията за живот за чужда сметка се повтарят.

Незнанието като двигател

В крайна сметка всички останаха недоволни от всички и от всичко. И поискаха смяната на всичко това, без да знаят с какво. Поводът, както знаем, бяха

Сметките за ток.

Причината за тях се привидя в монополите, които по неизвестни причини се оказаха енергоразпределителните дружества (ЕРП). Но ЕРП не са монопол, а просто регулирани оператори на мрежи за пренос и доставка на електричество и на електромери.

Те нямат възможност да налагат цени, а печалбата им се определя от друг, като тя е само малка част от сметката на потребителите и те нямат вина за това, че потребителите нямат възможност да избират доставчик. Действителният монопол е на Българския енергиен холдинг (БЕХ), който има 63% от производството на електроенергия, цялата доставка на енергоресурси и заедно с други държавни структури определя цените и прехвърля вътрешни субсидии към едни или други сегменти на системата. В тези цени „печалбата” на ЕРП-тата е не повече от 10%. Лъвският пай от разликата между доставната цена на електричеството от всички енергоизточници – 8,5 стотинки – до цената на крайния потребител се пада на БЕХ и НЕК. В този „микс” най-скъпи са киловатите на когенерациите на топлофикациите (30-32 стотинки), наполовина от тях са цените на соларната и вятърна енергия, а най-евтин засега е токът от АЕЦ-Козлодуй. Това е така, защото разходите са покрити от данъкоплатеца през онези години, за които вече никой не си спомня, макар България още да изплаща външен дълг, натрупан по този и много други подобни поводи.

Какво не се вижда в тази история?

Първото нещо, което не се вижда, е кой е монополът. А монополът е този на БЕХ и на когенерациите, а единствеността на дадено ЕРП-е за дадена територия е законово изискване (прието по надлежния начин от представителите на народа).[iii] Второто нещо, което не се знае, е какво е монопол. А монопол е сговор с политическата власт. В този сговор са БЕХ и когенерациите, а не ЕРП-тата и „американските” централи. Третото нещо, което не се вижда, е какви са причините за това положение. А те са най-вече в липсата на либерализация на пазара на електричество, а причина за тази липса са плановете на властите да строят големи, скъпи и ненужни мощности от рода на „Цанков камък” и „Белене” (които не биха били осъществими без единственост на купувача и администриране на цените). Всъщност поне половината от миналогодишното увеличение на цените е с мотив да се покрият загубите на НЕК по единия от тези проекти.

Искането за „прозрачност” на договорите за ЕРП-тата е също плод на незнание и леност. Тези договори са достъпни на страницата на парламента благодарение на усилията на неправителствени организации като Програма Достъп до информация и на икономическата комисия на разпуснатото народно събрание.[iv] Всъщност проблемът е непрозрачността на БЕХ и НЕК и най-вече - преразпределението на „микса”. Що се отнася до „американските централи” и цената на електричеството от тях, особено от Марица Изток 1, обяснението е в: а) невъзможността за друго финансиране по времето, когато започват проектите, б) очевидното обстоятелство, че 1/3 от тази цена е за покриване на всички стандарти за чистота на въздуха, което пък в) освобождава ресурс за всички останали замърсяващи държавни и частни централи да замърсяват по-дълго. Извън частта, в която се толерира замърсяването и преразпределението към неефективни ТЕЦ, упреците към правителствата, сключили съответните договори, са абсолютно безпредметни. Решенията, които се предлагат за преодоляване на високите сметки за ток, са също толкова основани на незнание и мисловна леност, колкото и схващането на причините.

Одържавяването

Противоречи на въжделенията на самите протестиращи, не само защото вината не е там, където се търси. Преобладаващата част от енергетиката е всъщност държавна – 63% от производството и доставките на електроенергия е в ръцете на БЕХ, лицензите (например за "зелена енергия"), кръстосаните субсидии и цените са отговорност на правителството и ДКЕВР. От това, че към една неефективна система ще се добавят още 8% производство на електроенергия и цялото електроразпределение, тя няма стане по-ефективна и цените няма как да се понижат.

Изключително популярното „решение” за намаляване цената на тока чрез намаляване на надбавката за ЕРП-тата (тази „надбавка” не е „печалба” в икономическия смисъл на думата), ще доведе до загуби на дружествата. Тук перспективите са следните:

- Фалит и спиране на електрозахранването за отделни части от страната или цялата страна,

- Разходи по дела в международни съдилища,

- Загуба на тези дела и ново вдигане на цените.

Интересно е да се отбележи, че тази перспективи се очертават при завареното положение, при което България произвежда на човек от населението толкова електроенергия, колкото Русия, два и половина пъти повече от Румъния и Турция, два пъти повече от Хърватия, 45% повече от Сърбия и по 18-19% повече от Италия и Гърция.

Разбира се и трите перспективи могат да бъдат оценени и като вероятност, и като разходи, но никой не се заема да направи това елементарно упражнение. То не се прави и по повод самата идея за национализация. Тя може да стане по два начина – по закон или насила (армията и полицията, или народното опълчение, завземат омразните електроразпределителни дружества).

Последният вариант ми се струва слабо вероятен, въпреки дрънкането на оръжия от прокуратурата и служебния премиер. Ако одържавяването стане по закон, то активите на ЕРП-тата ще трябва да бъдат изкупени. Тяхната вероятна цена е, предполагам, около 4 милиарда лева или 5% от БВП за 2013 г. и тези средства могат да бъдат набрани само през цени на тока или данъци.

Одържавяването се смята за приложимо и към други отрасли, и към концесионни договори, и към запазването на свещения статус на такива предприятия като БДЖ и ВМЗ „Сопот” (загубите от които трябва да бъдат покрити от данъкоплатците). Списъкът от подобни идеи е безкраен и засега не е възможно да се направят сметки за това каква е вероятната цена на подобни начинания.

Последиците обаче са очевидни и са в пряко противоречие с недоволството от бедността:

- Ще трябва да се увеличи преразпределението през бюджета, което ще доведе до спад на заетостта и доходите и влошаване на показателите за абсолютна (Световната банка) и относителна бедност (Евростат), срещу което уж се борят и протестиращите, и политическите партии;

- Ще се ограничи достъпа на българските граждани и предприятия до външни спестявания (т.нар. преки чуждестранни инвестиции); тези инвестиции са спаднали от световния рекорд през 2007 г. (9,05 милиарда евро) до 1,4 милиарда през 2012 г. (около 350 милиона по-малко от 2011 г.); в превод това означава по-малко работни места, по-нисък доход и по-малко данъци, а тъкмо тези неща сякаш се желаят от всички;

- Изобщо чуждестранните инвестиции са причината за по-добрите години от 1998 до 2009 г., когато те съдействаха за троен спад на безработицата и двукратно увеличение на доходите (включително средната работна заплата и пенсиите); съзнателно или не идеите за национализация се борят срещу този изцяло легитимен и най-изгоден източник на по-добър живот на гражданите на тази страна.

В крайна сметка идеята за одържавяване противоречи и на недоволството на протестиращите от самата политика: хем има недоволство от държавата, хем предлаганите решения предполагат повече отговорности на правителствата и корупция.

Тук стигам до връзката между

Политическа и икономическата неграмотност.

Една от идеите за справяне с горните противоречия, е контрол върху правителството от гражданските съвети. Разбира се обстоятелството, че се настоява за такъв тип съветска власт, не означава нито че нея не я имало, нито че гражданите ще излъчат по-добри специалисти от тези, които те досега са избирали като техни представители в изборните органи на държавната власт. Между другото разширяването на състава на контролните органи също е свързано с разходи за държавния бюджет, чиито административни пера сега са единственият източник за ограничени икономии и преразпределение от служебното правителство, докато не е приет нов бюджет.

По-важно е обаче, че в икономиката е добре известен и описан следният парадокс на колективните действия: всяка малка група, която очаква специфична облага, се организира по-добре за нейното получаване от всяка друга група, която не очаква такава облага или която в крайна сметка губи и заплаща предоставянето на облагата.

Мнозинството, което е недоволно от сегашното състояние на нещата, е невежо не защото е необразовано, а по други причини. То е невежо, защото: а) очаква избраниците „да си свършат” работата, б) защото времето, отделено за запознаване със законите, детайлите по тяхното прилагане и скрити последици е съществен разход, изисква жертва на време и средства, които биха били похарчени за по-приятни занимания и собствено благо и в) защото много често „играта не си струва свещите”, т.е. разходът за финансиране на нечия облага е пренебрежимо малък в сравнение с разхода за нейното премахване, колкото и несправедливи да са и облагата, и начинът, по който е придобита.

Иначе казано хората са много често невежи по чисто рационални причини и поради обстоятелството, че те просто не са идиоти, които искат да разбират и се занимават с всичко.

Друга идея, която придоби гражданственост като уж рационална, е предложението да се намали наполовина състава на народното събрание. Доколкото схващам, в основата е желанието да се намалят разходите за издръжка на държавната власт. В момента на 25-26 хиляди действителни избирателя се пада един народен представител. Тежестта на неговия глас е едно към 6,1 милиона. Ако се намалят наполовина народните представители, тежестта на този глас с нищо няма да се измени. Но един депутат ще представлява от 50 до 52 хиляди избирателя, от което демократичността и възможността за контрол ще се влошат два пъти. А целта на недоволството е точно обратната.

По аналогичен начин протестиращите не могат да формулират разумна идея за решение и контрол върху преразпределението през държавната власт, не защото не искат или не са способни, а поради даденост, че не е възможно счетоводство (рационално изчисление) за индивидуални предпочитания, ако ми е позволено да употребя икономическото наименование на този феномен. Политическите партии такива, каквито са и във вида им, в който те са ненавиждани, вършат една много важна работа – те структурират индивидуалните предпочитания от политиката, стопанската политика в частност.

Либерализацията на стопанския живот е лява идея

Причината за „високите цени на тока” е липсата на избор на потребителя, отсъствието на конкуренция. Битуващите идеи за намаляването на цените, ако случайно се осъществят, ще доведат до покачване на цените. А цените на тока са високи не сами по себе си, а сравнение с доходите – 13-14% от семейните бюджети отиват за плащане на електричество, според НСИ. Очевидно тези разходи са по-високи за по-малоимотните. Конкуренцията би облагодетелствала първо тях и след това всички останали, а малцината, които печелят от преразпределението през цената на микса, биха загубили най-много.

Причината за липса на избор в тази и която и да е друга област, е стимулираното от поредица правителства на съревнование за привилегии, т.е. конкуренция да живееш за чужда сметка, наложена със средствата на властта и всички заинтересовани от специфични облаги организации и групи от населението – от работодатели и профсъюзи до онези, които „искат бебе”.

От казаното по-горе следва, че ограничаването на съревнованието за привилегии не може да се случи по никой от предлаганите в настоящата обстановка начини. Действително благоприятната перспектива за ограничаване на бедността е разширяването избора на потребителите, намаляване на стопанската отговорност на правителствата, на техните разходи и поводите да вземат решения вместо потребителите. Ако не друго, то поне икономическите обяснения на тази перспектива са добре разработени. Това, че не са известни и не се обсъждат в днешна България, е наистина много голям проблем.